На погребенията на полицаи ефектът бе още по-поразителен. Мърсър се огледа. Почти целият отдел бе дошъл, включително пазители на реда, които никога не бяха работили с Андрю. Тук бяха дори онези, които не го познаваха, тласнати от чувство за отговорност и сплотеност. Още с влизането хората изказваха съболезнованията си на семейството на Андрю, след това се настаняваха в дясната половина на параклиса, запазена за колегите на починалия. Повечето бяха в униформи.
Мърсър бе седнал отпред, до останалите от екипа си. Ейлийн си бе намерила място от лявата страна и той непрекъснато се извръщаше назад, за да я зърне. Всеки път, щом погледът му попаднеше на нея, паниката се уталожваше и той се усещаше по-спокоен. Желанието му да е до нея растеше с всяка изминала минута, ала мястото му бе тук, до Пийт, Саймън и Грег.
Четиримата седяха смълчани; петият бе положен в ковчега в предната част на параклиса. Мърсър впи очи в дървения корпус. Не беше ли прекалено малък, за да побере човека, който бе работил заедно с него години наред. Смъртта смаляваше хората. Това бе поредната причина за тъга на погребение. Дълбоко в себе си имаше чувството, че дори религиозната служба е истинско безбожие.
Наклони леко глава и се заслуша в жуженето на разговорите, шумоленето на пристигащите, отправили се по местата си. От време на време се разнасяше дълбока кашлица и звукът се издигаше нагоре и отекваше, сякаш по мертеците под покрива бяха накацали птици.
Най-сетне свещеникът излезе пред опечалените и застана пред аналоя в предната част на параклиса. Постепенно насъбралите се утихнаха. Човекът заговори в микрофон, който поде гласа му, макар и недостатъчно.
— Събрали сме се днес да окажем последна почит към живота и паметта на Андрю Дайсън, който загина на петнайсети декември, отнет от нас по време на изпълнение на служебния си дълг. Андрю не бе вярващ, затова религиозната служба ни се стори неподходяща. Аз съм свещенослужител, упълномощен от Хуманитарната асоциация да проведа нерелигиозна церемония.
Насочи поглед към задната част на параклиса, лицето му бе обляно в кехлибарена светлина.
— Светът е общност, а Андрю, заедно с нас, бе част от нея — продължи той. — Този факт лесно се забравя в забързаното ежедневие. Всеки върши своята работа. Истината е, че до един сме част от тази общност и животът и смъртта на околните се отразяват и върху нас.
Мърсър погледна наляво и мярна съпругата на Андрю. Беше се отпуснала между двете им дъщерички, стиснала здраво ръцете им, опитвайки да се държи заради тях. Когато й съобщи, че съпругът й е мъртъв, тя плака дълго и безутешно, ала се прояви като жена с практичен усет. Бе останал край нея цялата вечер и тя го помоли да каже няколко думи за Андрю. Нямаше сили да откаже, но още тогава усети как го завладява паника. Сега седеше на първия ред от своята страна на параклиса, както тя бе на първия ред от другата, и си даваше сметка, че съвсем не притежава нейната решителност.
— Вече не можем да разчитаме на опората на приятеля, на опитния колега, но поне ни остава утехата, че сме имали такъв човек до себе си. Загубата ни е многостранна, но не бива да мислим единствено, че сме останали без приятел, а да оценим факта, че този приятел е бил до нас.
Свещеникът сведе глава над бележките си, след това отново се изправи.
— Смъртта е необратим процес — рече той, — но може да бъде пренасочен от искрената ни нестихваща обич към онези, които са все още с нас.
В този момент Мърсър започна да усеща, че нещо не е наред. Отначало ушите му запищяха, сетне, докато наблюдаваше свещеника, образът на човека се размаза и отдръпна. Косата на тила му настръхна. Сърцето му бавно ускоряваше ритъма си.
Нещо не беше наред.
— Намесата на смъртта носи мъка, оставя ни в шок — продължаваше ораторът. — Онези, които са хранили дълбоки чувства, ще скърбят най-силно. Нито религията, нито силната воля са в състояние да смекчат тази напълно естествена човешка реакция.
Мърсър се обърна на мястото си и огледа скупчилите се в задната част. Пред погледа му заплува море от тела и глави. В дъното на параклиса зееше отворена врата. Навън имаше още хора.
— Каквато и връзка да е прекъснала неумолимата ръка на смъртта, каквито и да са личните ни убеждения, можем да сме сигурни, че онзи, когото сме загубили, е намерил покой.
Мърсър се опита да разграничи лицата. Макар присъстващите да бяха многобройни, така и не успя да зърне познат. Някои от насядалите започваха да се обръщат към него.