— Пусни втория — нареди тихо Мърсър.
Всички го погледнахме. Той бе навел глава в дланите си, които засенчваха изражението. Кракът му бе отпуснат спокойно. Нямаше защо да бърза. Предполагаше какво ще има на втория файл — всички се досещахме, — но имахме нужда да се уверим. KKЛ не бяха записали обаждането от тази сутрин, на което се чуваха ужасните писъци, но аз разбрах, че сигурно ще ги чуем. Не горях от нетърпение.
— Добре.
Грег кликна два пъти и записът се включи.
— Много съжалявам — чу се мъжки глас. — Надявам се, разбираш колко си глупав. Тя не заслужаваше абсолютно нищо от онова, което правеше за нея.
Замълча.
— Разбираш ли?
Последва хаотичен шум — отчаяно плискане и приглушени викове.
— Ако това ще те утеши, Джоуди и Скот са една от двойките ми. По-късно ще ги посетя и те също ще поиграят. Само че ние с теб не сме приключили.
Усетих, че сърцето ми бие до пръсване. Потрих брадичка с ръка и ми се стори, че офисът ме притиска отвсякъде.
— Представи си я сега. Представи си как спи спокойно в прегръдките на гаджето си.
Водата във ваната отново се разплиска.
— Шшшт — чу се гласът на мъжа.
Сигурно бе освободил устата на Симпсън, защото най-сетне чухме гласа му. Прозвуча пискливо, зареден с паника. Молеше се, умоляваше мъчителя си да не го убива, ала говореше толкова бързо, че думите бяха почти неразбираеми. Потокът думи пресекна почти веднага, заменен от ужасно гъргорене. Чух как някаква течност се изсипва по лицето и попада в устата му. На записа ехтеше кашлица и накъсани глътки въздух.
Проряза ме болка само докато слушах. Нищо не бе в състояние да ме подготви за всичко, което бях чул досега. Всеки звук ми причиняваше душевна мъка. Все едно че бях съучастник. Не можех да си намеря място.
Затворих очи, бях потресен, когато чух щракването на запалка.
Може би очаквах да чуя някакво пссст, но нямаше никакъв звук. Мигът, в който Симпсън се подпали, стана ясен по писъците му. Странно, но тогава повечето звуци се изгубиха. Той се давеше от пламъка и успяваше да изрази болката и шока с тънък вой, преди съвсем да остане без въздух. Представих си как се свива гърлото му. Пламъците прогарят и спичат дробовете му, сякаш са от тънка хартия. Това бе най-ужасното нещо, което бях чувал.
Понеже знаех какъв е резултатът, искаше ми се Симпсън да умре бързо. Само че той бе жив и не владееше положението. Тялото му отказваше да се предаде, бореше се с желаната смърт. Убийството му сякаш се проточи безкрайно дълго.
През всичкото време се долавяше друг, по-тих звук. Някакво нечовешко съскане, което не успях веднага да определя откъде идва. Беше убиецът.
Потръпнах.
Докато жертвата умираше, този човек се бе надвесил над него и записваше събитието с дигитална камера. Най-вероятно отворил уста и оголил зъби, за да поеме дима и мириса на горящия Кевин.
Сякаш със зловещата си усмивка изтегляше късче по късче душата на Симпсън.
Отворих очи и погледнах останалите от екипа. Всички бяхме чули записа и лицата им отразяваха същите чувства, завладели и мен. Също като мен и те не можеха да повярват на изслушаното. Бяха ужасени. Всички, освен Мърсър. Не виждах лицето му, защото се бе навел над бюрото. Беше стиснал ръце пред себе си, сякаш се молеше.
Шумът продължаваше, стихваше постепенно, докато най-сетне, слава богу, записът свърши. След това тишината в офиса ми се стори оглушителна. В първите няколко секунди всички мълчаха, никой не смееше дори да помръдне. И тогава Мърсър се отпусна бавно назад. Сякаш току-що се бе събудил.
— Имате пет минути — разпореди се той.
Излязох пръв, за да глътна малко леден зимен въздух. Студът ме блъсна в лицето. Дъждът беше спрял, ала небето си оставаше надвиснало сиво. Поривите на вятъра ме пронизваха. Шумоляща смачкана опаковка профуча покрай мен и аз потръпнах. В прогнозата за времето съобщиха да очакваме сняг и по всичко личеше, че няма да бъдем разочаровани. Въпреки че бях с палто, целият се разтреперих. Това по-скоро се дължеше на отровата на неизразходвания адреналин. Имах чувството, че мога да тичам безкрайно дълго. Де да можех наистина.
Смъртта е едно от най-великите табута. Виждал бях достатъчно трупове досега и те бяха наистина ужасни. Колкото и зле да е било преди това, ставах свидетел на крайния резултат. Усещах и тъга, и безсилие, но човекът вече бе мъртъв. Не ми се налагаше да се сблъсквам с безумния процес, по време на който човешко същество, също като мен, е смазано, разбито и превърнато в празна черупка.
Нямаше как да не се сетя за Лиз. Не исках да мисля за нея, просто не можех да си го позволя, не и в този момент. В случая ми бе трудно да се концентрирам само върху крайния резултат — че тя бе мъртва и нямаше да се върне никога. Умът ми неконтролируемо се плъзна към ужаса, който е преживяла. Какво ли й е минавало през главата, докато животът й се е изплъзвал?