— Казвай.
Грег го погледна. Учудването ми стана още по-силно. Зад това изражение се криеше нещо. Не знаех какво точно, но бях сигурен, че не вещае нищо добро.
— Не толкова че не съм убеден — обясни той. — Предполагам, че има нещо, което ме притеснява, господине.
Двамата останаха вгледани един в друг за момент и аз усетих как атмосферата в офиса натежава. Всички мълчаха и аз прецених, че е настъпил подходящият момент, за да се намеся. Трябваше да съм изключително предпазлив.
— Може ли да попитам…
— Може, разбира се. — Мърсър се обърна към мен с каменно изражение. — Положението е следното. Според мен това убийство е свързано със стар случай. Има много сходства, повечето от които категорични. От друга страна, Грег е напълно прав, че има известни разлики. Убеден съм, че убиецът е променил някои от методите си.
— Така — кимнах аз. — Значи…
— Значи, щом оперативката свърши, ще имаш възможност да изчетеш досието и да попълниш празните места.
— Добре.
Чувствах се неестествено неловко. Добре че Грег бе престанал да зяпа Мърсър. Цялото му внимание бе насочено към пода, а изражението му си оставаше същото. Имах чувството, че усещам как мокетът се нагърчва.
— Пийт? — обади се отново Мърсър. — Саймън? Нещо да кажете?
Въпросът му бе отправен към Пийт, заместника му, но Пийт май не се зарадва особено на оказаното му внимание и не пожела да подкрепи шефа си.
Какво остава неизказано?
Саймън спаси всички от неловката ситуация.
— Каквото и да е, продължаваме по същия начин, нали? — Гласът му бе делови и спокоен. — Опитваме се да проследим вана и момичето. Останалото няма значение, окей? В процеса на работа ще изникнат нови доказателства. Той замълча за миг и следващото му изречение ми се стори многозначително.
— Хайде, вземете решение.
Пийт кимна, но не отговори. Грег сви рамене, доволен от развитието, въпреки че се преструваше на безразличен.
— Съгласен съм — отвърна Мърсър. — Така ще действаме. Ще оставим Марк да изчете досието, а ние ще си разпределим работата.
Значи от мен се искаше да наваксам и да вляза в крачка. Нямах нищо против. Бях любопитен до какви изводи щях да стигна, след като прочета досието. Исках да разбера дали ще ми се изясни кое е довело до разногласия в екипа. Междувременно слушах внимателно, докато всеки получаваше задачите си.
Освен че трябваше да продължат работата по компютъра, хората на Грег щяха да прегледат записите от уличните камери. Саймън щеше да е с патолога. На Пийт му предстоеше да направи изявление пред пресата след около половин час. В него трябваше да съобщи името на Симпсън и да призове познатите му Джоуди и Скот да се свържат с властите. След това щеше да провери бившите приятелки на мъртвия, за да установи дали някоя от тях не отговаря на описанието. Възможно бе Джоуди да не е името на момичето, посетило вчера жертвата.
— Трябва да намерим двойката преди изгрев — настоя Мърсър.
Когато оперативката свърши, всички започнаха да си събират нещата. Грег нямаше търпение да излезе, Саймън звънеше на някого и не обръщаше никакво внимание на напрежението. За разлика от тях Пийт се движеше бавно. Забелязах, че въздиша дискретно, докато събираше записките си.
Мърсър ми подаде бележка, на която бе написан номерът на случая и парола, с която да вляза в компютъра. Прецених, че е най-добре, поне за момента, да прогоня всичко друго от мислите си. Включих компютъра и вкарах цифрите, които ми бе дал. Екранът остана без промяна, докато зареждаше, а след няколко секунди най-отгоре се появи името на досието.
Случай № А 6267.
50/50 убиец.
3 декември, 16 часа и 50 минути до изгрева
14,30 часът
Скот
Номер 273. Изпратихме си есемеси по едно и също време.
Скот се отпусна назад и раздвижи мишката, за да е сигурен дали вече не го е прибавил към останалите. Щеше да е смешно, ако не го беше включил, ала се оказа, че не е. Наистина го нямаше. Как е възможно да е пропуснал?
Стигна до началото на списъка.
Петстотин причини, поради които те обичам.
Върна се накрая и записа:
Номер 274
След това се поколеба, а пръстите му увиснаха над клавиатурата. След малко изкриви замислен уста на една страна, загледан в курсора.
Щом мина двеста, започна да става значително по-трудно — тогава вече почувства, че е изчерпан. Все му хрумваха нови причини, обикновено защото Джоуди бе казала или направила нещо, което бе привлякло вниманието му. Например есемесите, които си бяха изпратили по едно и също време. Не че имаше значение, но щеше да има, ако се случваше редовно. И наистина ставаше точно така. Макар напоследък между тях да не вървеше гладко, както преди, Скот все още забелязваше дреболии, които го караха да я обича. Затова включваше файла със списъка при първа възможност, за да ги запише. Това бе едно от нещата, които го правеха щастлив. Същевременно го натъжаваха.