В този момент не можеше да измисли абсолютно нищо. Трябваше му нещо, което да го подсети.
Остави засега.
Скот запамети документа и излезе от уърдовския файл, за да се заеме с проекта си. Пред него бяха три различни негови снимки. Трябваше да се захване с тях.
Напоследък се заемаше със седем или девет картини на предмет или човек. Първата от серията бе винаги реалистична като на снимка, макар често пъти да беше в доста странни цветове. Лицето от лявата страна на екрана например бе в нюанси на зелено и жълто. Ако това не се вземеше под внимание, картината бе детайлна като фотография. Когато първата рисунка беше готова, Скот я сканира на компютъра и я обработи със софтуера, който имаше. Леко я замъгли или по-скоро направи по-изразителни краищата на цветовете, така че цялата картина стана по-тежка. Принтира новия вариант и нарисува копие на образа. Това бе втората от серията. И така нататък. Процесът се повтаряше. Накрая разполагаше с няколко малки платна, на които се виждаше как образът се разпада и смалява до основни компоненти като цветове и форми.
По време на този процес зрителят губеше понятие какво точно представлява изображението. Последната картина от тази серия автопортрети щеше да изглежда като четири правоъгълника в оранжево и зелено. Те щяха да разделят крайното платно така, че центърът леко да се изгуби, също като при витраж. Само три образа бяха готови, като снимката в дясната част на екрана имаше извънземен вид. Виждаше се, че е на човек, но Скот вече не различаваше чертите си.
Произведение на изкуството. Теоретично бе добре подготвен за онова, което правеше, но бе взел дипломата си твърде отдавна, за да разчита на нея. Като по-млад сигурно щеше да гледа с пренебрежение на настоящите си произведения. Сега не мислеше така. Занимаваше с този проект, защото му беше интересно, а и резултатът го бе обнадеждил.
И други хора започваха да се съгласяват, че се получава добре. Имаше една малка галерия, където взеха някои негови произведения. Дори продаде две — парите не бяха много, но поне бе нещо. Преди две седмици му звъннаха — интересували се да изложат още негови творби. Затова си взе една седмица отпуск, за да ги подготви. Когато му се обадиха за пръв път, бе обзет от ентусиазъм, но остана разочарован от реакцията на Джоуди. Тя се зарадва, поне така каза, но Скот имаше чувството, че не гори от възторг. Сякаш й бе все едно — това безразличие, изглежда, беше превзело живота им напоследък.
Ето снощи например. Прибра се от работа и се тръшна на канапето. Попита я какво не е наред, а тя отвърна, че нямало нищо. Само че той не бе от хората, които оставят нещата такива, каквито са. Естествено се стигна до караница, докато накрая тя се премести в спалнята. Подобни разправии се случваха често. Апартаментът им беше добре обзаведен, чист и просторен. Понякога обаче, когато я наблюдаваше и забелязваше как мислите й се лутат, сякаш се опитват да открият нова стая, имаше усещането, че ще полудее.
Това чувство бе заразно. От месеци насам не бяха щастливи. Инстинктите на Скот го тласкаха да направи нещо, за да промени положението, но нямаше представа точно как да постъпи. В случаите, когато тя отказваше да говори с него за нещата, които я измъчваха, той се усещаше безсилен. От време на време отчаянието така стягаше гърлото на Скот, че не можеше дори да преглътне.
Погледна лицето на екрана. Изразът му може би зависеше от снимката, от която започваше, или от избора на цветовете. Единственото, което личеше, бе, че е тъжно. Това значеше, че не беше съвсем като на извънземно.
Отново включи списъка.
Номер 87. Дори да звучи глупаво, ти ме подкрепяш, когато рисувам.
Първата част бе нещо като обичайната му самоирония. Ако се принизиш още от самото начало на връзката, намаляваш риска да останеш наранен. В първите им години заедно Джоуди щеше да му се скара заради тези думи. Особено ако бяха казани по повод на изкуството му, ала сега… той се питаше как ли ще реагира, ако ги види. Може би Номер 87 вече не важеше.
Скот усещаше реалността по-осезаемо откогато и да било. Даваше си сметка както за взаимната им неудовлетвореност един от друг, така и за всичко останало. Няма нищо лошо в това да имаш мечти, когато си млад, но в даден момент се налага да ги загърбиш, нали така? Картините му нямаше да ги измъкнат оттук. Работата, която всеки от тях имаше, за да могат да преживяват, също нямаше да им помогне. Ако нищо не се променеше, животът им оттук нататък бе ясен, а в момента бе просто нетърпим.