Превъртя надолу.
Номер 274…
Беше последният на страницата. Ако успееше да добави и тази причина, тогава щеше да има цели три страници с причини.
Бе оставил мобилния до клавиатурата. Взе го и отново прочете есемеса, който му бе изпратила по-рано същия ден.
Здрасти отново, съкровище. Тук е пълна досада, как е рисуването? Нямам търпение да се видим по-късно. Извинявай, че бях лоша. Обичам те ххххх
Скот остави телефона и се усмихна. Повече не му трябваше. Един есемес, един кратък разговор. Когато тя общуваше с него, както едно време, всичко бе забравено.
Това, разбира се, бе преходно чувство и загрижеността отново го обхвана. Помисли си, че във всичко в този живот трябваше да пристъпваш с малки последователни крачки. Стига двамата да бяха заедно, щяха да успеят да се справят. Вместо да ги раздели, накрая проблемът щеше да ги сближи.
Номер 274.
Въпреки всичко, написа той, ти не се отказваш от мен.
Бе започнал списъка в началото на годината.
Тъкмо се бяха преместили в този апартамент и Скот постепенно осъзнаваше какво оживление цари в новия им квартал. За краткото време бяха станали свидетели на отвличане на автомобил, чуха шумна разправия на алеята отзад, евакуираха ги заради заплаха от бомбен атентат, за който бяха съобщили в благотворителния магазин малко по-надолу по улицата. Това бе най-добрият район на града, който можеха да си позволят в момента, а и тук не беше чак толкова зле. Все пак налице бе безпощадната истина — нито един от двамата не се чувстваше в безопасност, нито пък бе щастлив у дома.
Все още не бяха извадили вещите от всички кашони. Някои стояха полупразни, други не бяха пипвани, сякаш нямаха намерение да се застояват в новото жилище. Джоуди и Скот бяха подредили посудата в кухнята, а също и част от дрехите, но единственото, което придаваше някакъв уют на дома им, бяха уредбата и телевизорът. Монтираха ги още първата вечер.
Седяха в хола и гледаха телевизия. Джоуди мразеше да пропуска сериалите, докато на Скот му беше все едно — май не го интересуваха. Може би тъкмо затова предаността й бе записана под Номер 56.
Преди това той се дразнеше.
— Това са тъпотии.
Джоуди го погледна, след това отпусна ръце на раменете му.
— Да — заяви тя. — Но ние ще ги победим.
Той я прегърна.
— Мислиш ли?
Редуваха се: единият мрънкаше и недоволстваше, докато другият бе оптимистично настроен. Бе някакво негласно споразумение. Ако и двамата едновременно се оставеха на мрачните си настроения, нямаше да има кой да им повдига духа.
— Точно така — потвърди тя. — Защото те обичам.
Той се протегна и докосна нежно косата й. Беше тъмна, права и много тънка. Тя не я харесваше, но на него му допадаше. Докосваш косата й и докосваш черепа. Така му се струваше още по-крехка, отколкото бе в действителност.
— Аз те обичам повече — заяви той.
Тя бодна гърдите му с пръст.
— Не, аз те обичам повече.
— Не, аз.
Това бе една от обичайните им игри, която влезе в списъка под Номер 3.
— Докажи го:
— Да го докажа ли? Има поне сто причини, поради които те обичам.
Тя го погледна.
— Казвай тогава.
— Какво?
— Изброй стоте причини. — На нея й харесваше. — Казвай.
— Хм.
— Виждаш ли. Всичко са празни приказки.
— Не са. — Скот се отдръпна. — Просто се чудех къде има химикалка и лист.
Истината бе, че си каза „по дяволите“. Същевременно си мислеше, че това е възможност да направи нещо наистина хубаво — нещо, което да разведри обстановката. Затова излезе в коридора, порови в единия от двата кашона и след минута се върна с бележник и химикалка.
Джоуди се подсмихваше, но й личеше, че е щастлива.
— Не е нужно да го правиш.
Скот притисна устните й с пръст и седна до нея.
— Тихо. Гледай си сапунката, жено.
— Добре.
Тя отново насочи вниманието си към екрана на телевизора, а той остана до нея и започна да пише. Изпълваше ред след ред. От време на време тя проточваше врат, за да надникне, а той скриваше страницата.
— А, не.
— Дай да видя!
— Още не.
Сто причини. Когато започна, нямаше представа колко трудно ще му бъде, нито пък дали ще успее. През всичкото време усещаше седналата до него Джоуди, усмихната, макар да се опитваше да скрие колко е доволна. Тогава бе най-щастлива от цяла вечност насам и това му беше достатъчно, за да продължи да пише причина след причина. Продължавай да се усмихваш.