Само че музиката продължи да свири.
Скот остана на място, заслушан в звука. Това не беше музика. Беше друг звук, който се чуваше още преди, само че сега долиташе по-ясно. Намръщи се и тръгна към свободната стая. Първата му мисъл бе, че Джоуди се е прибрала по-рано и гледа телевизия. Отвори вратата и се провикна:
— Джоуди?
Да, наистина беше телевизорът.
Скот излезе в коридора.
Входната врата бе затворена. Веднага го обзе разочарование, че тя няма да влезе и да му каже здрасти, но то отстъпи място на притеснението. Ако се бе върнала по-рано, значи нещо не беше наред. Той тръгна към хола и отново се провикна.
— Джоуди?
Отвори предпазливо вратата и усети някакво смътно безпокойство. Вратата изскърца.
Телевизорът беше в далечния ъгъл, но от Джоуди нямаше и следа. Той пристъпи към средата на стаята.
Прекалено късно, каза си Скот, когато бе до вратата на кухнята, от дясната й страна. С ъгълчето на окото си забеляза движение, усети как някой се приближава, отдръпна се, ала бе закъснял.
Сякаш се блъсна в уличен стълб. Ударът беше толкова силен, че му се догади. Пред погледа му бе таванът.
По дяволите.
А в следващия момент над него се надвеси самият дявол.
ОБРАБОТКА The LasT Survivors: sqnka, 2018
ВТОРА ЧАСТ
В хода на разследването — и по принцип в нашата работа — винаги е полезно да си припомниш болезнената, ала задължителна истина, че няма понятия като добро и зло. Вашето мнение може и да е различно, но опитът ме е научил, че подобен начин на мислене няма да ви помогне да спите по-спокойно. Тази логика в никакъв случай няма да ви улесни да заловите извършителя на подобно тежко престъпление.
Много е удобно да набедите някого за „лош“. Подобни хора оказват такова страшно влияние върху живота на други, че не бива да се допуска деянието им да бъде забравено. Истината е, че те са движеща сила в механизма на обществото, която се е изплъзнала от правилната посока, към която върви същото това общество. Машината, която създава полезни, загрижени граждани като вас и мен, започва да дава дефекти. Хората се превръщат в „чудовищата“, които виждаме, и ние имаме дълг към жертвите им и към жертвите на други като тях. Този дълг повелява да се опитаме да разберем къде е допусната грешката, благодарение на която са създадени.
В полицейската работа няма Господ, няма Дявол, няма добро, нито пък лошо. Няма чудовища. Има само изкривени хора.
Хората, които търсим, както и всички други по света, са в светлината на прожектора на грешката, която ги е създала, и грешките, които допускат.
Откъс от „Следите остават" от Джон Мърсър
3 декември, 15 часа и 50 минути до изгрева
15,30 часът
Марк
Бяха се изнизали шест години, откакто минах по дългия криволичещ път към института „Найсдей“, за да разпитам Джейкъб Нийлс.
Лятото беше горещо и задушно. Бях навил ръкавите на ризата си, а прозорецът на колата ми бе отворен. През целия път се възхищавах на гората от двете страни на шосето и слушах долитащите откъм дърветата птичи песни. По-късно, когато приближих главната сграда, долових бръмченето на ръчната косачка на човека по поддръжката. Отвън болницата създаваше впечатление за тишина и спокойствие, които нямаха нищо общо със състоянието на хората вътре. Истината бе, че това болнично заведение се охраняваше като оръжеен склад.
По онова време бях все още студент, работех над дисертацията си и се усещах много нервен. За пръв път в живота си щях да се срещна с един от най-страшните, опасни и зловещи членове на обществото — серийния убиец. Притеснението ми бе напълно естествено, макар че не трябваше да е така. Донякъде останах разочарован. Оказа се, че Джейкъб Нийлс е най-обикновен човек.
Предварително прочетеното за неговите престъпления сякаш беше образувало черен ореол над главата му. Ако не знаех какво е извършил, щеше да ми се стори скучен и досаден. Наистина беше отегчителен — самовлюбен и нахален, макар да нямаше никакво основание. Изреченията на Джейкъб бяха изпъстрени със забележки като „Аз не съм някой умник, но…“, не че той имаше нужда от това „но“. Почти не можеше да чете и пише, но се опитваше да пробутва хитрости. Беше дебел, тлъстините личаха под синята риза, която носеше. Кожата на лицето му бе подпухнала и почти скриваше малките очички, които мигаха непрекъснато, сякаш светлината го дразнеше.