Хората го гледаха.
Свещеникът бе замълчал. Мърсър се обърна и забеляза, че се е отдръпнал от микрофона и го наблюдава с очакване.
Беше дошъл неговият ред. Неколцина се прокашляха дискретно и звукът проехтя из параклиса. Той се надигна и бавно пристъпи напред. Листовете, на които бе написал предварително речта си, вече бяха поставени на място. Мърсър ги взе с треперещи ръце и се приведе леко към микрофона.
— Казвам се Джон Мърсър — представи се той. — Много е мъчително, но същевременно за мен е чест да говоря днес пред вас. Истинска чест е, че познавах Андрю Дайсън и като приятел, и като колега.
Чуваше как изговаря думите, ала те звучаха така, сякаш ги изрича друг. Целият бе плувнал в студена пот. Неочаквано се почувства слаб и немощен като старец. Сърцето му заплашваше всеки момент да пробие гърдите.
— Работих с… имах удоволствието да работя с Андрю пет години.
Преглътна.
Останалите от екипа му притеснено го наблюдаваха от първия ред. Пийт, вторият в йерархията след него, се бе намръщил. Той отпусна ръце, сякаш се канеше да се изправи и да пристъпи към него. Мърсър поклати глава: „Добре съм.“
Не беше добре. В параклиса бе горещо, но въпреки това той трепереше. Краката му…
— През това време…
Ейлийн. Вдигна очи към задната част, потърси я с поглед. Имаше представа къде е седнала, но тъкмо в този миг, когато се нуждаеше от нея, не успя да я забележи.
Докато погледът му се местеше от лице на лице и паниката се надигаше все повече, когато установеше, че не е тя, не спираше да говори.
— През това време той се прояви като един от най-опитните професионалисти, с които някога съм работил.
Някакво движение привлече погледа му и след секунда изчезна. Той се обърна в тази посока.
— Надявам се да послужи като утеха…
В следващия миг отново забеляза движението и думите изчезнаха. Едно лице, взряло се нагло в него, се открои сред останалите.
Това бе Робърт Паркър, не грешеше, нали? Паркър, който бе убил пет момченца в град, разположен на юг. Мърсър го бе видял за последен път в добре осветена стая. Тогава Паркър бе облечен в оранжеви дрехи и палеше неумело цигара със стегнатите си в белезници ръце. Няколко месеца по-късно бе умрял, поразен от ръката на друг затворник.
— …утеха за съпругата и децата на Андрю…
Думите пресекнаха.
Не бе възможно да е Паркър. Миг след това забеляза мъжа, седнал два реда зад него. Зализаната назад черна коса откриваше кръгло детско лице.
Сам Филипс. Мърсър се бе явявал единствено като консултант по този случай и го бе виждал само на снимка. Затова пък лично беше инспектирал ръждясалите съоръжения, които Филипс бе направил под отдалечената си къща. Не бе възможно и той да е тук. Нали беше в затвора, на стотици километри.
Паркър и Филипс се изправиха.
— Не — отсече Мърсър.
Бързо се огледа и очите му зашариха по редовете — забеляза, че още мъже се надигат. Прехвърляше поглед от човек на човек и щом познаеше лицето, дъхът му спираше.
Чарлз И., влязъл с взлом в дома на три жени и оставил телата им привързани към радиаторите.
Джейкъб Нийлс, убиецът от каменоломната.
— Не.
Харис Дейл, който бе ликвидирал цели семейства, едно по едно.
И една последна фигура, застанала сама в дъното на параклиса. Мърсър не успяваше да го види ясно; незнайно защо той бе потънал в сянка. Независимо от това личеше, че главата на мъжа има неправилна форма. Имаше рога…
Като един мъжете се отправиха наляво и надясно, промъкнаха се покрай седналите и се насочиха към централната пътека на параклиса. Всички до един го наблюдаваха.
Неочаквано сърцето на Мърсър се отпусна. Напрежението се стопи; не остана нищо. Той самият не съществуваше. В него върлуваше единствено паника.
— Не.
Пийт бе застанал до него. Отпусна ръка върху рамото на шефа си.
— Всичко е наред, Джон.
Мърсър отблъсна ръката на колегата си и го зяпна.
— Не ги ли виждаш? — Той посочи хората на пътеката.
Пийт по принцип бе срамежлив и притеснителен, ала сега по лицето му се бе изписала тъга, каквато Мърсър никога не бе виждал. Не смееше да срещне погледа на началника си, бе свел очи, стиснал зъби.
— Джон — заговори тихо той. — Моля те, ела да седнеш.
— Няма, ти просто не разбираш…
Погледна отново към пътеката. Мъжете пристъпваха много бавно, точно както биха се придвижвали мъртъвци. До един се взираха в него с празни очи.
Пийт отново сложи ръка на рамото му.
— Джон, аз съм… Пийт.
— Ти просто не разбираш.
— Разбирам. — Пийт го прегърна. — Разбирам те.
Мърсър се поколеба, за момент се почувства объркан, сетне го прегърна и заплака. Пийт го притискаше към себе си, без да спира да шепне: