В първия бяха изброени основните характеристики на убиеца. Бял, малко над среден ръст, слаб, но атлетичен, спокоен и вежлив, образован. Имал тъмнокестенява коса. Докато измъчвал жертвите, личало, че не му е приятно, но също така се усещало, че върши тази непривична дейност с лекота. Мъченията били просто физически, не влагал нито емоции, нито удоволствие.
Подобно отношение не се очаква от този вид убийци. В други сходни случаи жертвата служи като заместител на някаква фантазия или потребност. При престъпленията на 50/50 убиеца имаше сексуален елемент, но той не бе свързан с чисто физическия акт на унищожението. По-скоро проличаваше в инструментите, които използваше, и в начина да измъчва и наранява. Непознатият бе спокоен и безпристрастен. Обезобразяваше хората, преди да ги убие, и ги оставяше сами, след като приключеше със задачата си. Това бе краят на играта. Дори да е изпитвал някакво удоволствие от действията си, то е оставало добре прикрито.
Като си спомних ужасния съскащ звук, който издаваше, бе ясно, че изпитва нещо.
Отворих психологическия профил, готов да се отнеса крайно скептично към твърденията. Останах учуден. Там имаше повече въпросителни — написаното представляваше по-скоро догадки, отколкото факти. Личеше известно нежелание да се определи патологията на убиеца. Защо правеше това на хората? Измъчваше ги, причиняваше им болка, манипулираше ги и ги принуждаваше да предадат партньорите си. Какво извличаше от всичко това? Срещу всяко предположение имаше опровержение. Докладът бе съсредоточен над по-общи и познати хипотези.
По всяка вероятност убиецът бе над двайсет и пет, тъй като сложността на престъпленията говореше за по-възрастен и опитен престъпник. Бе по-интелигентен от средното, макар да му липсваше нормалният емоционален живот. Съдейки по сумите, похарчени за наблюдателна техника, вероятно разполагаше с пари, автомобил и сигурно имаше постоянен адрес. Белият ван, който така и не бе идентифициран, бе забелязан в близост до две от местопрестъпленията. Естествено, много по-лесно бе да прекара техниката с автомобил и да наблюдава от него. Освен това така можеше да мине за търговец или техник. Така не би привлякъл внимание и не би събудил подозрения.
Финансовите му възможности и възрастта намекваха, че има добра работа и също като Джейкъб Нийлс умееше да замаскира истинската си природа. Ако имаше връзка, тя бе просто за прикритие. Истинският му живот започваше нощем, в домовете на други хора. Преследването — онова, което го интересуваше истински — бе скрито зад фасадата. Едва ли бе близък с приятели и роднини, които да се тревожат за него. Прочетох предположение, че проявява огромен интерес към оръжията. Възможно било да се е интересувал и да е чел книги за мъчения, за полицейски и военни методи.
И така нататък.
Не открих нищо, с което да не се съглася, но в нито една дума не личеше обичайната увереност. В този човек и престъпленията му имаше нещо, което пречеше да се открие истината. Нищо не бе сигурно и вероятно в центъра на всичко бе маската на дявол, която той носеше. Никой не беше направил окончателно заключение. Лекотата, с която неизвестният убиец действаше, методите му, пораженията и следите по жертвите… може и да бе глупаво, но човек се замисляше.
Беше дяволът, бе казал Даниел Роузнийл.
Разбира се, че не е бил дяволът. Няма дяволи. Въпреки това психологическият профил бе изграден на базата на догадки. Необосновани идеи кръжаха около черна дупка, до която не смееха да се докоснат.
3 декември, 15 часа и 50 минути до изгрева
16,30 часът
Джоуди
Пътеката през гората бе застлана с есенен килим — окапали мокри листа, сред които се показваше тъмнокафява кал. Обувките й потъваха и тя трудно успяваше да пази равновесие. Почвата или потъваше под краката й, или се хлъзгаше. Джоуди се стараеше да се движи възможно най-бързо и да не изостава от Скот. Вървеше с протегнати напред ръце, за да го задържи, ако се препъне или подхлъзне.
Джоуди не се бе възприемала като практична или разумна никога досега, затова се учуди колко спокойно реагира. Въпреки присъствието на непознатия с ножа, въпреки че ръцете й бяха стегнати в белезници.
Гласът в главата й продължаваше да й подсказва какво да прави. В момента шепнеше да внимава къде стъпва, да запомни всички подробности и най-вече да следи къде стъпва Скот. И неговите ръце бяха в белезници, ала мъжът бе нахлупил черна торба върху главата му. Така той дори не можеше да види хлъзгавите места. Като че ли торбата бе изсмукала решителността и силата му. Вървеше пред нея, без да издава и звук, също като човек, тръгнал към ешафода в очакване на собствената си екзекуция.