Той има нужда от теб, повтаряше гласът. Грижи се за него. Не прибързвай.
Гласът звучеше разумно и й вдъхваше увереност, затова тя послушно следваше всичко, което й казваше. Ако гласът замлъкнеше, паниката щеше да се върне, а докато й говореше, нямаше нужда да се замисля над онова, което им се случваше. Вместо това Джоуди можеше да се съсредоточи над всеки отделен момент и всяко изникнало препятствие. Така успяваше да разрешава проблемите един по един, без да прибързва.
Не прибързвай.
Наблюдавай. Помни пътя. Грижи се за Скот.
Тя погледна надясно и забеляза дърво с дебел черен ствол. Земята бе подгизнала, приличаше на глина. Дебели корени се протягаха чак до пътеката, докато тънките висяха като старческа коса. Трябваше да запомни това дърво. Наскоро окапали листа сякаш сочеха към него. Приличаха на яркочервени стрелки.
Ако трябва, предупреди я гласът, ще се престориш, че не помниш нищо.
Този практичен разум го нямаше доскоро. Отначало бе завладяна от страх и паника. У нея се бяха се зародили чувства, за които не смееше да си признае, че я ужасяват. След нападението тя бе дошла в съзнание върху твърда, неравна метална повърхност. Усети острия задушлив мирис на дизелово гориво. Тялото й бе схванато, китките и рамото — изтръпнали от болка. Едната страна на главата й пулсираше непрекъснато.
Отваряйки очи, бе забелязала ръжда и въже. След това остана загледана в асфалта, който профучаваше пред погледа й.
Това не е линейка.
Имаше смътен спомен, че се е случило нещо, което я накара да си помисли за линейка. Паметта й бавно се връщаше и всяка неравност по пътя й напомняше, че нещо не е наред. Бебето. Мъжът с маската на дявол.
След това забеляза рисунката на едната стена на вана, направена върху белия метал. Паниката започна да я завладява. Изнасилване, помисли си тя. Мъчения. Дори по-лошо. Умът й даде път на въображението и тя си представи какви ли не ужасии. Остана шокирана, че е измислила подобни картини.
Устата й бе завързана, за да не може да вика, но Джоуди се изви назад и видя покрива на вана, а след това и гърба на седалките. Различи тила на шофьора и ивица сиво небе през предния прозорец на автомобила. Все още чуваше плача на бебето. Мъжът обърна глава, извърна се към седалката до себе си и каза нещо успокоително на детето.
В този момент паниката едва не я завладя напълно. Имаше чувството, че е полудяла за няколко минути.
Само че изминалото във вана време не бе важно и гласът в тавата й нареди да не се замисля за него. Най-важното бе да запомни откъде минават и да внимава къде стъпва, заради неравната почва, заради меката хлъзгава кал и мокрите листа под краката й. От двете страни се протягаха клоните на дървета, докосваха се и се опитваха да завладеят още малко място над мократа земя.
Заизкачваха се по стръмен хълм, след това започнаха отново да се спускат. През повечето време имаше чувството, че се намира на кално свлачище. Между дърветата се виждаше само кал, а по-нататък имаше само дървета. Някъде далече се мержелееха планини.
Беше кучешки студ, Джоуди направо замръзваше. Почти не усещаше лицето си. За да събере малко топлина, тя започна да стяга и отпуска мускули. На Скот сигурно му беше по-зле. Той изглеждаше странно — само по долнище на анцуг, с бяла тениска, навлякъл отгоре зимното си палто. Протегна ръка и докосна рамото му с надеждата той да разбере какво му казва. Обичам те. Материята на палтото й се стори гладка и много студена. Едва ли бе усетил докосването й.
Джоуди отдръпна ръка, но не я отпусна.
Отново си припомни, че когато ванът спря, тя реши, че ще се случи нещо ужасно. Вместо това непознатият я остави сама доста дълго. След това двойните задни врати при краката й се отвориха и светлината на ранната вечер нахлу вътре.
— Влизай. — Гласът на непознатия бе тих и спокоен, почти любезен. — Легни на пода. Ако се опиташ да избягаш или да се съпротивляваш, ще потегля и ще я нараня.
Джоуди вдигна очи и видя намръщеният Скот да се качва във вана със стегнати отпред ръце. Остана изненадана и много учудена. Ванът се разтресе и наклони на една страна, докато той се наместваше до нея. Мъжът до вратите бе просто черен силует, очертал се на фона на небето. След това той хлопна вратите.
— Всичко ще бъде наред — прошепна Скот. Говореше толкова сериозно, че разбра, че е ужасен. — Ще успея да ни измъкна.