Дори в околността да се мотаеха лоши хора, мъжът не бе особено притеснен. Но нали беше с лице на дявол, нали носеше нож и един господ знае какво още. Движеше се така, сякаш гората бе негова. Не можеше да си представи друг по-страшен от този непознат.
Той й даде знак с ножа. Тръгвай.
Поеха отново.
Не те е страх, заговори гласът в главата на Джоуди, но този път грешеше. Тя бе много уплашена не само от мъжа с ножа, но и от онова, което носеше в чантата. Можеше да наблюдава колкото иска, но истината бе, че се движеха към сърцето на гората. Вероятно към място, набелязано от него. Похитителят познаваше пътеките, знаеше опасностите и дупките, които трябваше да избягват. Очевидно беше, че тук си е у дома. Джоуди не се бе чувствала толкова самотна и изоставена никога досега. Нямаше случай да се бе откъсвала толкова далече от всичко познато.
Мислите й се въртяха изцяло около гласа и опитите му да я успокои и да й вдъхне увереност. Накрая се опита да си припомни митове и легенди. Спомни си разказите на пътешественици, които поемали по забранени пътища и се натъквали на чудовища и скрити врати към смъртта. Спомни си за реката Стикс и лодкаря, който приличаше на скелет, орисан да превозва умрелите към отвъдното. Сети се и за Данте, тръгнал не накъдето трябва, но успял така да открие кръговете на ада.
Това е, разбра най-сетне Джоуди. Дяволът ги водеше към ада. Въпреки че Скот плачеше тихо, както бе скрит под торбата, въпреки всичко, с което си бе вдъхвала смелост и увереност, тя се предаде и също заплака.
3 декември, 13 часа и 50 минути до изгрева
17,30 часът
Марк
Един от многобройните проблеми при случая „50/50 убиец“ бе обемът на събраните материали. Имаше обобщен вариант, но аз се насилих да прочета всичко от самото начало, за да се запозная с фактите. Освен това исках да знам всяко нещо, което знаеха останалите oт екипа. Файлът бе огромен и ми беше необходимо време. Освен това се четеше трудно, а пък снимките бяха крайно неприятни.
Трябваше да правя почивки, през които отскачах до кафенето, за да взема кафе за себе си и за Мърсър. Тъкмо се връщах и носех две пластмасови чашки, когато мобилният ми завибрира в джоба.
— По дяволите.
Оставих чашите на пода, извадих телефона и погледнах есемеса. Беше от нашите.
Здрасти, Марк. Мислим за теб. Дано първият ти работен ден да е минал добре. Нали си здрав? Притесняваме се. Звънни, когато ти остане време. Обичаме те м&т хх
Погледнах към часовника и с огромна изненада открих, че първият ми работен ден официално е приключил, въпреки че не беше. Бе повече от ясно, че разследването ще отнеме цяла нощ. Спор нямаше.
Запитах се дали да им пусна есемес. Родителите ми винаги се притесняваха. Никак не им се искаше да стана полицай и макар вече да бях на трийсет, те все още се страхуваха да не ми се случи нещо. След смъртта на Лиз положението стана още по-зле и понякога не отговарях на обажданията им просто защото не можех. Сега, след като се бях преместил на другия край на страната, бе напълно естествено те да се притесняват. Беше ми приятно, че проявяват загриженост за мен, но също така бе истина, че не се справям както трябва. Имах нужда да остана сам. Имах чувството, че им се иска да потъна в скръб и да рухна. Когато това не се случи, двамата се затюхкаха, че нещо не е наред. Не разбираха, че това бе моят начин да се справя с мъката. Разговори за случилото се никак не ми помагаха да преодолея миналото.
Реших да не им отговарям. Вместо това пъхнах телефона обратно в джоба и се върнах в офиса. Оставих чашата кафе на бюрото на Мърсър и след това отново се настаних пред компютъра си.
— Благодаря.
Той не вдигна глава, когато ми благодари. Не че имаше значение.
Докато се опитвах да разбера и запомня всичко включено във файла, Мърсър се опитваше да процедира по същия начин с текущия случай. Останалата част от екипа се бяха върнали на местопрестъплението или работеха в други кабинети някъде в управлението. След края на оперативката стояхме само двамата в офиса. Не бяхме разговаряли, защото и двамата имахме достатъчно работа. Някои от екипа се отбиваха, за да донесат доклади или нови сведения. Когато не обсъждаше някой въпрос с тях, Мърсър не помръдваше. Навел бе глава, задълбочен над написаното, и систематизираше всичко. Обажданията следваха едно след друго, а в промеждутъците звънеше той. Ако бе спокойно, прехвърляше купищата документи и си водеше бележки. Не стана от мястото си и всеки път, когато вдигнех глава, установявах, че той вършеше нещо.