Затова след известно време предложи — доста предпазливо — все пак да се върне на работа. Условието бе да не е както преди. Настоя никога повече да не й причинява подобно нещо и той се съгласи. Нямаше повече да живее заради случаите за сметка на живота си с нея; нямаше повече да отсъства нощем. Работата щеше да си остане просто работа, която приключваше в края на работното време. Той й обеща.
Доколкото успяваше да прецени, Джон спазваше обещанието си и през последните няколко месеца й се струваше, че се справя. Едва последната седмица Ейлийн започна отново да се притеснява. Старите тревоги се върнаха.
А сега чу познатите четири думи. Ще работя до късно.
— Няма ли кой да те замести? — попита тя. — Струваш ми се изморен.
— Нищо ми няма.
Тя отново започна да навива кабела.
— Добре тогава.
— Много се извинявам, не е това. — Гласът на съпруга й прозвуча глухо. Представи си го как присвива очи към екрана, докато разговаря с нея. — Просто съм… тук имаме малко работа.
Идваше й да изкрещи: „Прибери се вкъщи!“
Вместо това си пое дълбоко дъх и каза ясно:
— Добре, Джон. Оставям те. Обичам те.
— И аз те обичам.
Само че по гласа му пролича, че казва думите автоматично, без да мисли. Те просто бяха задължителният завършек на разговора, както на края на всяко изречение се слага точка.
Не е честно да мислиш по този начин. Той наистина те обича.
Просто в момента е разсеян.
Едно време тя нямаше да обърне кой знае какво внимание. Дори сега не беше важно. Просто прекаляваше с тревогите, защото не бе подготвена за нахлулата в гърдите й паника. Ейлийн върна слушалката на мястото й и се опита да се овладее.
Все пак не беше сама.
Бе оставила детектив Джеф Хънтър в хола, но докато говореше по телефона, той бе станал, за да огледа. Беше висок, леко прегърбен мъж, свикнал да държи ръце в джобовете и отпуснал брадичка, да гледа хората така, сякаш са малки, непослушни деца. Крачолите на панталоните му леко се повдигаха и разкриваха черни чорапи и лъснати обувки. Още с влизането Ейлийн отново усети вече познатата неприязън.
— Много мило — излъга тя, — че сте дошли лично.
Хънтър не отговори. Беше се загледал в една снимка на камината. На нея бяха двамата с Джон в деня на сватбата. Фотографът се бе настанил на предната седалка на колата, за да снима младоженците. Двамата бяха по средата на задната, облегнати един на друг, усмихнати и щастливи.
Детективът спокойно можеше да изпрати някой по-млад колега, за да я разпита, и тогава всичко щеше да е приключило, но тя си каза, че Хънтър за нищо на света не би пропуснал подобна възможност. Да влезе в стая, пълна с личните вещи на Джон, бе като да отвори дневника на съперника си. Сега съвсем спокойно разлистваше страница след страница и търсеше да открие някаква слабост.
— Професионално уважение — отвърна разсеяно той.
— Сигурно сте много зает.
— Винаги се грижим за нашите хора.
Ейлийн овладя задушаващия гняв, надигнал се при думите, които я превръщаха в собственост на Джон. Прииска й се да му каже, че и мъжът й не им принадлежи. Животът му бе в този дом, с нея, а не лутането с някакво подобие на банда, наречена екип.
— Знам — въздъхна тя.
Най-сетне той остави снимката и се обърна към нея.
— Джон ли се обади?
— Да.
— Каза ли му, че съм тук?
— Не, разговорът ни няма нищо общо с него, нали?
Хънтър наклони глава, сякаш не бе сигурен, но реши да не се задълбочава.
— Как е той? За Джон питам. Работим заедно, но не съм го виждал много, откакто се върна.
Ейлийн усети как се напряга.
— Добре е.
Хънтър погледна часовника си.
— Бях останал с впечатление, че вече не се застоява до късно.
— Понякога му се случва.
Колко лъжи за по-малко от минута.
Детективът бе приблизително на същата възраст като съпруга й и тя знаеше, че между двамата съществува някаква нетърпимост. Хънтър може и да се преструваше на приятел, но всъщност бе като чакал, който душеше за кръв. Бе невероятно колко бързо колегите на Джон успяваха да я изкарат от равновесие, дори онези, които уж държаха на него. След нервната му криза тя бе винаги готова да премине в настъпление, затова избягваше да се вижда с тях, освен в случаите, когато не можеше да се измъкне. Всички до един бяха еднакви. Или изпитваха някакво изкривено удоволствие от слабостите му, или се опитваха да й вдъхнат кураж, което бе още по-лошо. Говореха й за мъж, когото познаваше и обичаше повече години, отколкото някои от тях бяха прекарали на този свят.