В продължение на няколко дълги минути остана загледан в имейла, докато прехвърляше наум приятелите си, а след това и беглите познати. Да не би да е някой, с когото се е запознал на парти? ДжЛМ, ДжЛМ… Дори да се бяха запознали, той не успяваше да си спомни.
Намръщи се и кликна върху кръстчето в ъгъла на прозореца, за да го затвори. След това отново се върна към сърфирането в мрежата.
Двайсет секунди по-късно се появи ново прозорче.
Isz5jlm: [Олеле — извинявай!]
И нищо повече.
Поне вторият имейл изясни нещата — първият бе грешка. Скот остана разочарован.
Минаха няколко секунди. Това бе време, мислеше си по-късно той, когато чудесният му бъдещ живот можеше да му се изплъзне без дори да разбере.
Отвори списъка с хора онлайн. Бяха към двеста и петдесет, подредени в азбучен ред, така че лесно отиде до isz. Бяха няколко и isz5jlm се оказа накрая.
Няколко секунди се колеба, след това реши. Какво пък?
Кликна два пъти върху името и отвори нов прозорец. След това написа:
Супер съм. Надявам се, и ти. Но кой ми пише?
Задържа неуверено мишката. Дали не трябваше просто да я остави тази работа? Очевидно бе станала грешка, нямаше да постигне нищо, като досажда. В най-лошия случай човекът нямаше да му обърне внимание и той щеше да се почувства като кръгъл глупак.
Дяволите да го вземат, защо пък да не пробва?
Изпрати имейла.
Снегът навън бе станал по-гъст и дъхът на Скот излизаше на валма при всяка негова дума и обгръщаше непознатия пред него.
— Започнахме да си пращаме имейли — продължи той. — Срещнахме се чак след месец и половина.
— Значи е било случайност.
Скот кимна, но мъжът разглеждаше написаното на листовете и не му обърна внимание.
— Шансът да се случи подобно нещо е астрономически — заяви той. — Но всички се чувстват по този начин. Хората се поглеждат в очите и се питат какво ли би се случило, ако… Дали е щяло да бъде различно. На теб случва ли ти се?
Скот откри в себе си достатъчно решителност, за да се разбунтува.
— Не.
— Напротив. Хората започват, като си казват, че са сродни души, че няма начин да са били по-щастливи с друг, че им е било писано да са заедно. — Мъжът го погледна с любопитство. — И ти ли вярваш в същото?
— Да.
— Това е добре.
Неочаквано натискът върху коленете на Скот стана по-силен, след това изчезна, когато мъжът се изправи и отново излезе навън.
Скри се от погледа му.
За момент на Скот му се стори, че е съвсем сам в гората. Снегът пред входа създаваше спокойствие и тишина; огънят пропукваше весело. Какъв покой. Само че стъпките на нападателя им личаха по снега. Бе минавал оттам. Щеше да се върне скоро.
Скот отново пробва въжетата, но те си оставаха все така стегнати. Можеше само да извива ръце и да се протяга доколкото му позволяваха, за да отпусне схванатите мускули. Целият се бе вдървил.
Изниза се минута. След нея още една.
Снегът почти скри стъпките вън. Вече не личаха сред белотата.
Може да си е тръгнал.
В този момент чу стъпки.
Мъжът се върна в склада и клекна на предишното място; бе запълнил целия вход и скриваше света. Скот отново усети натиска върху коленете си. Непознатият продължаваше да държи листовете и отвертката, ала този път носеше още нещо.
Не беше предмет, по-скоро миризма. Някаква топлина.
Чу го как издиша през носа. Въздъхна.
— Както вече ти казах, имаш нещо, което искам.
Скот кимна отсечено. Вече знаеше каква е миризмата и откъде идва топлината — и двете се излъчваха от отвертката, която мъжът стискаше. Знаеше какво се е случило. Върхът й бе нажежен на огъня.
Мъжът задържа отвертката между тях и на Скот му се стори, че вижда как от нея се вие дим.
Не, не, не, не, не, не.
— И ти ще ми го дадеш. Разбираш ли ме?
Той остави листовете на земята и посегна към лицето на Скот. Той замята глава, ала мъжът я изви силно назад като го хвана за косата. Господи, колко бе силен. Гласът му сам избликна, бърз и тих.
— Недей, моля те, недей, недей…
— Обичаш ли я?
Скот не дишаше правилно. Поемаше си въздух на къси глътки, само през носа. През него сякаш протичаше и се трупаше електричество, а тялото му пищеше, че иска да се махне. Не можеше да помръдне и електричеството се насъбираше…
Скот пищеше от ужас и паника.
— Обичаш ли я?
— Да!
Мъжът кимна.
— Точно това исках — рече той.
След това заби отвертката в окото на Скот.
3 декември, 9 часа и 50 минути до изгрева
21,30 часът
Марк
Присъствието на полицията действа като будилник на която и да е тиха и заспала улица. Светлините блестят по прозорците, юмруци думкат по вратите. Хората изоставят предаването, което гледат по телевизията, и се питат какво, за бога, се е случило. Всички са обхванати от страх.