3 декември, Осем минути след изгрева
7,26 часът
Беше достатъчно.
Тялото на Симпсън се гърчеше във водата, но той бе престанал да се съпротивлява. През дима в стаята дяволът видя, че Кевин вече няма почти никаква коса, а кожата по сляпото му лице е изгоряла и обелена. Май не можеше и да диша. Дори все още да не беше издъхнал, скоро и това щеше да стане. Тези неща бяха чисто и просто въпрос на степенуване.
Дяволът изключи дигиталния касетофон и погледна дисплея.
Осем минути и петнайсет секунди запис. Съвсем малка част щеше да му свърши работа.
Банята вонеше и той с облекчение излезе в коридора и затвори вратата, за да скрие мръсотията вътре. Над него висяха жиците на обезвредения преди края на играта детектор за дим, за да не се включи при подпалването на Симпсън.
На дявола му предстоеше да свърши още няколко неща, преди да си тръгне. В малкото случаи, когато оставяше Кевин сам, бе заличил всички следи от наблюдателна техника в къщата. Не че на този етап имаше някакво значение, но поне се записваше с нещо, докато чакаше жертвата да дойде в съзнание. Освен това провери дали няма нови имейли. Питаше се какво ли прави в момента момичето, което бе идвало вчера.
Сигурно спеше — без дори да подозира какво е извършила.
Тази работа нямаше да продължи дълго.
Трябваше да прибере още няколко неща. Тръгна към долния етаж и пътьом пъхна дигиталния касетофон в джоба на гащеризона си.
Записът щеше да му потрябва, когато дойдеше време за телефонното обаждане.
3 декември, 22 часа и 40 минути до изгрева
8,40 часът
Марк
Като знам колко много ми липсваше Лиз, бе направо невероятно, че не я сънувах почти никога. За шест месеца случаите се брояха на пръстите на едната ми ръка. Дори тогава не сънувах точно нея. Усещах присъствието й тъкмо защото я нямаше. Същото беше и докато бях буден.
Сънят тази сутрин не беше много по-различен. Седях на плажа по къси панталонки и се взирах към хоризонта. Кожата ми беше мокра, цялата в полепнал пясък, треперех целият. Морето се плискаше лениво, спокойно и ведро, водата бе леко набраздена. Вълните се укротяваха всеки път, когато се протегнеха към брега, преди да се оттеглят с тихо съскане. Небето над мен бе синьо, бездънно и избледняваше точно преди да се слее с безкрайното море в далечината. Странни букви, изписани от прелитащи птици, се рееха над него.
Това бе всичко.
Сънят изглеждаше напълно безобиден, ала когато се будех, се чувствах като премазан, притиснат от отчаяние и физическа тежест. За миг дори не успях да разпозная празната стая около мен. Къде съм? След това се сетих, че се преместих в другия край на страната. Апартаментът, новата работа. Потрих очи, за да прогоня съня, и дланта ми стана мокра.
За бога, Лиз, казах си аз.
Как избираш кога да дойдеш?
След това се спрях, защото усетих, че нещо не е наред. Беше ми необходима една-единствена секунда, за да разбера. От новата ми спалня се носеше тиха музика. Тъкмо това ме притесняваше. Смътно си спомних, че одеве, преди отново да се върна към съня си, звучеше различна мелодия. Обърнах глава настрани и погледнах радиочасовника…
— Мамка му! — възкликнах аз. Това ми се стори недостатъчно. — Майната му.
Преди повече от час трябваше да съм излязъл от банята и да съм заредил кафеварката. Затворих очи.
Ама и ти ги избираш едни дни, за да се появиш.
По-малодушен човек би скочил веднага и би огласил с „Мамка му“ и „Майната му“ цялата къща, но имаше неща много по-важни от едно закъснение. Затова останах да лежа още няколко секунди, дишах дълбоко и се опитвах да задържа съня, който ми се изплъзваше. Натрапчивото чувство на отчаяние се задържа и от това не ми стана никак приятно. Осъзнах обаче, че понякога е по-добре да усетиш нещо такова, отколкото никога да не почувстваш нищо.
Ама и ти ги избираш едни дни, за да се появиш, помислих си аз.
Въпреки това си винаги добре дошла.
Накрая се надигнах от леглото и излязох в коридора, като се опитвах да си спомня къде, за бога, се намираше банята в новия ми апартамент.
В девет и трийсет, точно половин час закъснял за първия си работен ден, влязох на паркинга, покрит с хрущящ чакъл и ограден с вериги.
Времето сякаш беше усетило настроението ми и утрото бе противно, дори гнусно. Небето бе покрито с мръсни размазани облаци, подобни на киша, през която са минали десетки стъпки. Сякаш природата не можеше да реши дали да завали сняг както си му е редът, или да се въздържи. Само от време на време притъмняваше и започваше да ръми. Туфите проскубана трева, пръснати около паркинга, бяха оплескани с кал. Докато идвах насам, слушах местното радио. Говорителят, който съобщаваше прогнозата за времето, весело обяви, че има и добра, и лоша новина. Дъждът щял да спре по обедно време. Затова пък по-късно да очакваме сняг.