В края на паркинга се намираше приемната на полицията — ниска разпиляна сграда. Зад нея беше накацал истински лабиринт от постройки, свързани с бежови бетонни алеи. Малкото трева, която стърчеше на места, отразяваше притъмнялото небе и навяваше тъга. Преди месец, когато идвах за интервюто, си казах, че управлението прилича по-скоро на място, където човек би извършил престъпление, а не където би съобщил за него. Приличаше на изоставена лудница.
Загасих колата и дъждът започна да барабани по-ритмично по покрива. Капките полепнаха по предното стъкло и постепенно скриха гледката.
Бях закъснял за първия си работен ден. Едва ли щях да се представя по-непрофесионално, ако се бях появил в тъп костюм на клоун. За момент показалецът на дясната ми ръка се отпусна разсеяно върху левия лакът. Не можех да направя нищо и вместо да продължавам да мисля, се стегнах, слязох и пресякох паркинга към входа.
Рецепцията бе типична за полицейско управление. Таванът беше черен, подът — покрит с разръфан мокет, а стените бяха от светли бетонни тухли. По таблата имаше забодени листовки с предупреждение Пазете велосипеда си! В малката чакалня, където нямаше жива душа, се виждаха оранжеви пластмасови седалки. Отвън управлението приличаше на лудница, а отвътре — на санаториум.
Рецепцията бе разположена точно срещу входната врата. Две сравнително привлекателни момичета бяха седнали зад гишето. Едната, от лявата страна, ми се усмихна и затова отвърнах на усмивката й. Беше със светлокестенява коса, прибрана на опашка, и с доста силен грим, макар и добре положен. Другото момиче бе със слушалки и поемаше обажданията.
— Здрасти. Аз съм детектив Марк Нелсън. Нов член съм в екипа на Джон Мърсър.
— А, да.
Тя се пресегна на една страна и дръпна клипборд.
— Новият лакей на Мърсър. Очаквахме ви.
— Имаше задръстване — излъгах аз.
— На ваше място не бих се притеснявала. — Тя ми подаде клипборда. — Трябва да подпишете някои неща.
Името ми бе записано на различни места на листа и аз започнах да се подписвам подред. Момичето не откъсваше поглед от мен.
— Това първото ви назначение ли е? — попита тя.
Усмихнах се, без да вдигна очи.
— Клюките се разнасят доста бързо.
— Да не би да сте изненадан?
— Всъщност не съм.
Наистина не бях, защото очаквах да възникнат въпроси за всеки, който Мърсър назначеше в екипа си — не само за мен. Отчасти се дължеше на статуса му. За ченге той се бе доближил максимално до понятието знаменитост. Освен че бе известен и уважаван полицай на работното си място, непрекъснато го търсеха за лекции, консултации, поръчваха му статии, искаха от него интервюта за вестници, дори го канеха в телевизионни предавания.
Най-известен бе с книгата, посветена на приключенията си при залавянето на убийци, въпреки че не бе проявил елементарното приличие първо да се пенсионира. Не беше скрил, че е бил претоварен от работа и подложен на непрекъснат стрес, което преди две години го е довело до нервен срив. Книгата му беше плашещо откровена и не му бе спечелила нито един приятел. А в безжалостния свят на полицейската работа мнозина твърдяха, че нервната криза беше спомогнала. Ала Мърсър не бе от хората, които се влияеха от мнението на околните. Откакто се бе върнал на работа, преди по-малко от година, беше назначил доста, ако може така да се каже, сезонни работници. Нито един от тях не бе успял да издържи на прословутите му високи стандарти.
На фона на всичко това бе наистина неизбежно всеки новопостъпил да бъде възприеман със странна смес от неприкрито негодувание и унизително съжаление.
Знам, че при мен интересът щеше да бъде още по-голям, а чувствата на околните стократно по-засилени. По отношение на традиционния опит, Мърсър бе обърнал съвършено нова страница, защото това наистина бе първото ми назначение. Което означаваше, че не съм никак изненадан, задето момичето на рецепцията беше чувало името ми. Сигурно знаеше за мен много повече от мен самия.
— Първото ви назначение — отбеляза тя и поклати глава с престорено съчувствие, — и да попаднете на Мърсър. Някои хора просто си нямат късмет.
— Точно това исках.
— Ще си говорим пак след седмица. — Тя се усмихна, но така и не разбрах дали е на шега. — Хайде, вдигнете глава и кажете „Здрасти“ на камерата.