На тавана бе монтирана черна топка. Вдигнах поглед към нея и забелязах червената светлина отстрани.
Щрак.
Кажи „Здрасти“ към камерата.
На снимката изглеждам точно какъвто бях по онова време. Мъж в края на двайсетте, малко над среден ръст, със стегнато тяло, което изглежда по-скоро слабо заради новия, все още неочупен костюм. Кестенява, късо подстригана коса. Ако трябва да сме честни, не съм някой красавец. И снимката не беше кой знае каква, но аз и без това не съм особено фотогеничен. Почти винаги излизам в момент, когато правя някаква физиономия. На тази фотография поне изглеждам сравнително самоуверен — мъж, изпълнен с решителност. Въпреки това личи, че съм малко притеснен. На живо успявам да се прикривам по-успешно, само че снимката ме издава.
В досието, към което е приложен фотосът, е набелязано най-важното. Името ми — Марк Нелсън. Възраст — двайсет и осем. Към настоящия момент, макар и неуспешно, съм детектив от половин час.
Миналото ми. Специалист съм по провеждане на разпити. Целият ми опит бе разговори със заподозрени, жертви, свидетели, обиколки из домовете на съседи и роднини. Умеех да предразполагам хората и да разнищвам тайните им. Преди да постъпя в полицията, бях изкарал бакалавърска степен по психология със специалност „Провеждане на разговори с престъпници“. Още тогава ми беше интересно и откакто постъпих в полицията, си мислех, че ще се квалифицирам в областта на поведенческата психология. Щеше да е също като по филмите. Само че не се получи така, както го мислех. Макар да не бе никак вълнуващо, открих, че уменията ми са в разпитите. Не съм и предполагал, че ще се насоча към подобно нещо, ала животът прави неочаквани завои и понякога скоростта просто те увлича.
В досието пише, че съм завършил академията преди пет години, изкарал съм стажа си и от време на време съм сътрудничил на детективски екипи по текущите им случаи. Не е кой знае колко забавно, но това ми беше работата. Междувременно посещавах всички свързани с тази дейност курсове, на които попадах, за да натрупам опит и да си създам име. Може да се каже, че си губех времето, но през целия този период се стремях към повишение. Накрая поне го получих.
Преди два месеца разбрах, че Мърсър има нужда от човек и щом прочетох обявата, си казах: Защо не? Какво губех? Щях да отида на интервюто, да оставя натрупания досега опит да си каже тежката дума и да се представя възможно най-професионално, поне доколкото ми стигаха силите.
Стреми се към звездите, казват хората, не се примирявай с незначителното.
Може и да ви се стори странно, но не очаквах да ме назначат. Затова, когато две седмици по-късно получих писмо, че съм одобрен, се разскачах като дете из стария си апартамент. Не спирах да мисля за молбата за работа и интервюто, на което се явих. Въпреки това все си повтарях, че нямам шансове, което означаваше, че не ми пука особено. В онзи момент обаче разбрах колко много съм го искал.
Същата вечер седнах и препрочетох книгата на Мърсър от кора до кора, а въодушевлението ми започна да се дави в притеснения и съмнения. Все пак Мърсър бе легенда, а като се познавах, просто не ми беше ясно как ще оправдая доверието му. Ами ако не успеех? В отговор си спомних как Лиз непрекъснато ми повтаряше, че трябва да съм по-самоуверен, че не трябва да се притеснявам толкова много за живота, че трябва да действам и да вървя напред. Огледах разхвърляния апартамент, в който отсъствието й бе толкова осезаемо, и успях да призова решителност от спомените за старите ни разговори.
Независимо от успеха, знаех каква слава му се носи на Мърсър и бе напълно естествено, че част от страха ми се загнезди в мен. Сега, когато погледна снимката си, го виждам как наднича иззад самоувереността ми. Веднага си давам сметка, че в онзи първи ден на работа съм бил нервен.
А и по онова време нямах представа какво предстои.
Петата стая по коридора. Спрях и погледнах табелката на вратата. След това си поех дълбоко дъх и натиснах бравата.
Вътре нямаше никой.
В помещението цареше тишина, като изключим тихото бръмчене на работещите компютри. Предположих, че екипът е някъде навън, и си казах, че съм направил страхотно впечатление.
Въздъхнах дълбоко.
Извини се, постарай се да не повтаряш същата грешка. Точка по въпроса.
Затворих вратата и запалих лампата. Тя забръмча, затрепка, преди да светне, и стана ясно, че усилието просто не си е струвало. Бе от слабите лампи, дето ги има из разните стари офиси, а и обзавеждането не бе нищо особено. Пет изтъркани бюра, отрупани с прекалено много документи, които няма начин да бъдат обработени от петчленен екип. Няколко монитора, огромни компютри, кълба жици, стари папки, скупчени край столове с протрити седалки.