— Не, няма. Затова пък има достатъчно доказателства, че е прибягвал до обичайните си номера. Изчакай малко.
Саймън започна да барабани по клавиатурата на компютъра си. След секунда на екрана се появиха умалени снимки. Грег ги отвори една по една.
На снимките се виждаха разглобени контакти, разхвърляни по килима. Лампите бяха свалени; чекмеджетата — извадени. Кутиите бяха измъкнати от местата им.
— Винаги досега е почиствал след себе си — напомни Грег.
Местопрестъплението нямаше нищо общо с онова, което бяхме виждали досега. Първо беше ни позволил да видим лицето му. А сега и този хаос.
— Вече не намира за необходимо да се съобразява — отбеляза Мърсър. — Не му пука дали ще го заловим.
Пак забелязах същото. Макар да бе изтощен до краен предел, той бе на крачка пред нас и ние така и не знаехме какво мисли. За убиеца вече не бе важно да крие самоличността си. А сега очевидно му беше все едно дали ще го заловим, или не.
Грег не бе готов да приеме подобно развитие.
— Тази работа просто не се връзва. Когато е влязъл тук, момичето е било във вана, което ще рече, че не е разполагал с много време. Сигурно е имал намерение да се върне и да разчисти по-късно.
Мърсър поклати глава и махна с ръка. За него всичко бе очевидно и много просто.
— Не. Помислете за телефонното обаждане до работата на Симпсън. Маската, която ни е оставил в къщата на Карл Фармър. Тук се води диалог…
— Променил е метода си на действие…
— Не ме прекъсвай!
Грег не обърна внимание на забележката и не направи опит да го скрие. Затвори очи и продължи да обяснява:
— Променил е метода си на действие и ние нямаме представа какво прави.
— Знам…
— Сигурен съм, че част от плана му е да се измъкне и да не позволи да го хванем.
— Знам какво прави — Мърсър стовари юмрук върху бюрото, след това посочи картата на екрана. — Той е в гората и ни чака. Цялата тази работа… Ние сме въвлечени в играта. Не разбирате ли? Той ни дава време до изгрева, за да спасим живота на Джоуди.
В офиса се възцари тишина. Шефът ни гневно се облегна на стола си и затвори очи. Беше напрегнат, сякаш го бяхме манипулирали, за да изтръгнем от него признание. Поклати глава. Личеше, че е ядосан, задето си е изпуснал нервите.
Двамата с Грег се спогледахме. Той беше пребледнял, само на бузите му се открояваха избилите гневни петна. Очевидно избухването на Мърсър го бе стреснало.
И аз се стъписах. Промяната в метода на 50/50 убиеца бе, че е намесил и нас. Той не ни разиграваше — това бе основното. Според Мърсър искаше да насочи цялото ни внимание към себе си. Беше успял да ни вдигне на крак с Кевин Симпсън, а сега чакаше търпеливо в гората, за да разбере дали прочутият детектив Джон Мърсър ще успее да го открие до изгрева и ще спаси живота на момичето. Затова нямаше смисъл да се крие повече. Това бе последната му игра, а животът на Джоуди Макнийс щеше да определи кой е победителят.
По всяка вероятност това бяха пълни глупости. Докато го гледах, усетих смесица от загриженост и объркване. Нищо в теорията му не противоречеше на фактите, но нямаше и достатъчно материал, който да я подкрепи. Без да искам, си спомних онова, за което намекна Пийт, преди да тръгне от болницата. Джоуди сигурно бе мъртва. Просто Мърсър имаше нужда да си повтаря, че е жива, за да я спаси и да победи убиеца.
Дори не криеше отчаяното си желание момичето да е живо. Тъкмо то бе обяснението за теорията му.
Въздъхна и се наведе напред.
— Както и да е, няма значение. С какво друго разполагаме?
— Така. — Саймън бе ведър, както обикновено. — Прелестите на хола.
Стори ми се странно, че продължаваме както обикновено след избухването, но Грег поклати едва забележимо глава и се обърна към лаптопа. Смали снимките на оставеното от убиеца оборудване и отвори следващия файл.
Снимката бе направена на вратата на трапезарията. Близо до камерата се виждаше стъклена маса с компютър, а по-навътре, срещу телевизора в ъгъла край прозореца, бяха подредени светлокафяви мебели. Телевизорът работеше. На дясната стена имаше врата, която водеше към нещо като кухня. Солиден метален стол бе преобърнат в средата на стаята, а по пода се виждаха счупени стъкла.
— Добре — започна Мърсър. — Има следи, че Банкс е бил нападнат в хола, което съвпада с онова, което ни разказа досега.
— Да си видял бебе, Саймън? — подхвърли саркастично Грег.
Изражението на Саймън се промени. За пръв път ми се стори объркан.
— Защо питаш?
— Защото Банкс помни, че с убиеца е имало бебе, разбира се — намръщи се Грег. — Как… не си ли видял?