— Не е, но при цялото това раздвижване който и да го е подпалил, отдавна го няма.
— Ще видим.
Поклати глава. Боже! Не че хранеше някакви илюзии.
Шансът да открие момичето Джоуди живо бе минимален, а претърсването ставаше по-трудно с всяка обиколка на хеликоптера. По радиостанцията съобщиха, че Банкс е бил държан в каменна постройка. Това означаваше, че хеликоптерът трябва да мине над всички, за да провери дали има топлинни следи. Само че постъпваше информация за други източници на топлина, далеч от зиданите сгради. Трябваше да проверят всички сигнали, защото имаше вариант убиецът да се е скрил под земята.
Екипът на Пийт бе проверил досега два. И двата бяха от факли на клошари, които спяха на открито. Бяха така измръзнали, че нямаха сили да направят каквото и да било друго, освен да ги гледат слисани, без да крият страха си. Джон сигурно щеше да настоява да ги приберат, за всеки случай, но той винаги искаше невъзможни неща. На Пийт му се налагаше да работи с ресурсите, с които разполагаше. А те въобще не бяха достатъчни, за да приберат всички, които се мотаеха наоколо.
Работата бе потискащо много като обем и бе малко вероятно да даде положителен резултат. Независимо от това той щеше да се подчини, нямаше да мисли за вероятния провал и щеше да се заеме съвестно със задачата си. Наистина влагаше всичко от себе си, ала се притесняваше както от времето, така и от малките шансове за успех. А се налагаше да мисли и за Джон. Пийт не бе от хората, които умеят да се сърдят дълго. След като чу последната прогноза за времето, пропъди обзелото го раздразнение и на негово място усети загриженост. С течение на годините двамата се бяха превърнали в нещо повече от колеги; бяха се сприятелили и затова отношението на Джон го тревожеше. Той наистина бе убеден, че е напълно възможно да постигнат нещо. Очевидно залагаше прекалено много на положителния изход. След като откриеха момичето мъртво, Пийт щеше да се прибере у дома, да се наспи, а на следващия ден да се върне на работа и да се заеме със следващия случай. Джон обаче можеше да рухне отново.
Затова, щом чуеше някоя остра реплика, му се искаше да се сопне на полицаите, които го придружаваха. Работата си бе работа. Трябваше да се захванат с нея сериозно и съвсем не беше необходимо да му напомнят колко е трудна. Всяка забележка засилваше загрижеността му и за да е сигурен, че ще постигнат успех, макар и малък, се налагаше да се дистанцира от подобни негативни мисли.
Във всяка друга ситуация щеше да се опита да им обясни какво точно става, но случаят не беше обикновен. Всички се стараеха, всички бяха под огромно напрежение. По никакъв начин не биваше да забравя този факт.
— Моля ви, внимавайте и двамата — настоя той.
— Слушам, господине. Ако има някой тук, ще го питам дали не може да седна за малко, за да се стопля. Става ли?
Пийт се насили да се усмихне накриво.
— Става.
Поведе ги към огъня, вдигна фенера на височината на рамото си и насочи лъча между дърветата.
— Полиция — провикна се той. — Ако има някой, да се покаже веднага.
Получи отговора, който очакваше — по-точно никакъв, освен шумното пропукване на огъня. Личеше, че е запален преди доста време, защото се виждаха много изгорели дърва и пепел по краищата, докато от цепениците в центъра се вдигаха високи пламъци. Лъхна го силна топлина. Когато извърна поглед към дърветата, пред очите му избиха зелени петна.
По всяка вероятност огънят бе изоставен преди доста време, помисли си той. Снегът сякаш не го бе докоснал. Това означаваше, че дървата са напоени с нещо — може би парафин, — а това бе доста работа. Един човек едва ли би успял да подпали такъв огромен огън. Сигурно са участвали няколко души и са вършели нещо, за което не са искали полицията да разбере.
Пийт насочи фенерчето към краищата на огъня. По снега наоколо не се виждаха стъпки. Той плъзна лъча във всички посоки, но така и не забеляза нищо.
— Няма следи от стъпки. Който и да е бил тук, си е тръгнал отдавна, за да може снегът да покрие стъпките.
— Сигурно са се разкарали още при първото прелитане на хеликоптера.
Пийт кимна. Вероятно са решили, че полицията търси тях. Каквото и да бяха извършили, хеликоптерът щеше да ги засече, ако ли не, щяха да се насочат към пътя и да попаднат на полицейския кордон.
Очевидно бе, че няма никой. Дали? Той разрита снега с крак. Отдолу нямаше нищо, което да му подскаже какво става тук. Нямаше да се учуди, ако бе попаднал на спринцовки или бутилки, или на зарязана храна. Дори и на нещо друго, каквото и да е. Много малко вероятно бе хората тук да са почистили, преди да се изнесат от мястото. Не бе възможно снегът да е покрил всичко.