Насочи фенера към дърветата и прокара светлия лъч в пълен кръг. Вслушваше се много внимателно. Наоколо цареше пълна тишина и това му се стори…
Там имаше нещо.
Върна лъча назад и го откри.
— Какво е това? — обади се единият полицай.
Трите фенерчета бяха насочени към едно място сред дърветата. Отначало Пийт не бе сигурен какво вижда. Наподобяваше триъгълна дупка в земята — вход на пещера вероятно — само че отворът бе прекалено симетричен.
— Палатка — досети се той.
Светлините обходиха цялата палатка; бе очевидно, че вътре няма никой.
Пийт премести лъча към входа, забеляза наскоро оставени стъпки и следи по снега. Проследи ги с фенера и в следващия миг някакъв мъж се втурна с крясъци напред.
Усети опасността половин секунда преди ударът да го порази и замахна с фенера към нападателя. Бе закъснял — нещо се стовари в горната част на ръката му. Не го заболя много, но ръката му изведнъж увисна.
— Мамка му!
Последва нов удар, след него още един. Пийт се въртеше и се опитваше да отбие ударите на мъжа, но не успяваше да повдигне ръката си, за да се защити. Гората се въртеше пред погледа му. Последва нов удар по рамото, който бе значително по-силен и той се преви на колене.
— На земята!
Всички крещяха. Пийт усети мириса на лют спрей във въздуха и забеляза как нападателят му пада заднешком в снега. Някой вдигна палка и мъжът изрева отново. Нещо проблесна в ръката му.
Нож.
Пийт докосна рамото си. Ръкавицата бе мокра.
— Мамка му — промълви той.
Насили се да седне. Прободна рана в горната част на ръката — можеше да бъде много по-зле. Не че това бе за предпочитане, но наистина можеше да е по-лошо. Най-силно го притесняваше последният удар. Беше в рамото, съвсем близо до ключицата. Това вече не бе никак добре.
— Господине.
— Върнете хеликоптера — успя да изрече той. — Да направи нещо полезно, мамка му.
Сега поне щеше да си отиде вкъщи. Пред погледа му изплуваха звезди. Пийт затвори очи и се отпусна назад.
Болката не бе силна. Не го измъчваше. Освен това беше почти сигурен, че няма да умре. Последната му мисъл бе за случилото се с Андрю Дайсън. Не че имаше връзка с него. По-скоро се сети за онова, което състоянието му щеше да причини на Джон.
След малко усети нечие присъствие, някой бе коленичил край него. Полицаят притискаше ръка към гърдите му, чуваше обзети от паника гласове, идващи от радиостанцията. След това настъпи тишина.
4 декември, 3 часа и 10 минути до изгрева
4,10 часът
Марк
След като Саймън се изключи, Грег и Мърсър подеха очаквания спор — добре поне че разговаряха спокойно — как да продължат.
Грег бе категоричен, че трябва да се свържат с Хънтър и да обединят усилията и екипите си, и според мен бе напълно прав. Нали всички търсехме един и същи човек, а в издирването на изчезналото бебе бяха включени полицаи, голяма част от които можеха да бъдат изпратени в гората и да помогнат с търсенето.
Мърсър, разбира се, отказа. Заяви, че така щяло да стане значително по-сложно. Дори да имало полза от новодошлите, щяло да се изгуби ценно време, защото Хънтър нямало да им предостави ресурсите си, без да разбере в пълни подробности какво става. В момента се разследвал случай от първостепенна важност, затова трябвало да се продължава напред без всякакво колебание.
Същността на спора бе във всичко онова, което остана неизречено. И двамата знаеха, че ако Мърсър се свърже с Хънтър, случаят ще му бъде отнет. „Необходимостта“ да бъдат претърсени горите се базираше на предположенията на шефа, не на убедителни факти. Всички знаехме, че той ще премълчи, когато споменах бебето. Вероятно искаше да провери сам, тъй като се надяваше да няма връзка с нашия случай. Настървеното му желание да хване 50/50 убиеца го бе тласнало към професионална заблуда и това несъмнено бе последният момент, в който ние можехме да се отдръпнем и да не се присъединим към него.
Само че Грег не спомена подобно нещо. Спорът си остана на практическо и функционално ниво, както Мърсър искаше.
— Просто губим време — заяви той.
Грег бе готов да кипне, но успя да се овладее и премълча.
— Имаш ли още нужда от мен, преди да изляза?
Мърсър поклати глава.
— Добре тогава.
Грег ме погледна многозначително, преди да се отвори вратата. Нямах представа какво означава погледът му този път — дали също като Пийт ми подсказва да се грижа за шефа или нещо друго. По-късно щеше да ми стане ясно, че се е опитвал да ми вдъхне кураж, да ми подскаже, че всичко ще се оправи. Трябваше още тогава да забележа, че се отказа от спора прекалено лесно, но бях толкова уморен, че отдадох всичко на предишното избухване на Мърсър.