На всяко бюро бе поставена табелка с име и аз бързо се ориентирах кое е моето. Щеше да е много по-добре, ако бюрото бе празно и чисто, но то, разбира се, не беше. Сред прахта и плъзналите навсякъде бележки имаше няколко папки, пълни с материали, които щяха да ми отнемат дни. Имаше и купчина дискове, стегнати с ластик, на които бе лепнато листче с моето име. Вдигнах ги и побързах да ги оставя отново. Все случаи, които отиваха в съда. Господи. Сутринта започна да ми се струва още по-натоварена. Въобразявах си, че ще разполагам със седмици, за да навляза и да се ориентирам, а се налагаше да се справя за броени часове.
Погледнах вбесен камарите, за да им покажа кой е шефът тук и да са наясно, че ще бъдат сразени. Незнайно защо, те никак не се стреснаха.
Зад моето бюро се намираше работното място на Мърсър.
— Мама му стара.
Не знаех дали съм изненадан и дали подсъзнателно не съм очаквал тъкмо това. Истината бе, че нямаше нито едно празно местенце, на което да се разположа, за да започна работа. Купчините хартии, които бяха затрупали стаята, изглеждаха така, сякаш нито един лист не си е на мястото. Червената лампичка на телефонния секретар показваше, че са оставени петнайсет съобщения.
Значи това беше новият ми шеф: небезизвестният детектив Джон Мърсър. Работното му място издаваше, че тук седи или гений, или луд. Не знаех какъв е точно, но имах чувството, че ако ненадейно го прегази камион, тогава ще се наложи поне петдесет чакащи случая да бъдат довършени или да се започнат отначало. Който и да наследеше този хаос, никога нямаше да успее да се справи.
Вдигнах поглед към стената зад бюрото. На нея бе закачена черно-бяла снимка на Мърсър и кмета. Тази година бе получил награда за службата си в полза на обществото. В горния ъгъл бе написал собственоръчно „Ха! Ха! Ха!“ с черна химикалка, сякаш наградата го притесняваше. Един вид: Виждате ли какво ми се налага да търпя? Важното бе, че снимката бе закачена на стената и колкото повече се взирах в нея, толкова повече ми се струваше, че изражението му никак не отговаря на написаното в ъгъла. Доколкото си спомнях, снимката бе правена сравнително скоро, след като се бе върнал на работа. В очите и около устата на детектива се бе събрала тъга. Кметът слагаше медал с лента на врата му. На мен Мърсър ми се стори уплашен да не би медалът да се окаже прекалено тежък.
Бях се запознал с него на интервюто и ми се видя разсеян. Интересуваше се единствено от разпитите, които бях провеждал за института „Найсдей“. Най-вече с Джейкъб Нийлс, един от престъпниците, които Мърсър бе арестувал — всички останали въпроси задаваха хората от екипа му.
Все още разглеждах снимката и се чудех над контрастите, когато телефонът на бюрото на новия ми шеф започна да звъни. Цяла една секунда го гледах нерешително, сякаш щях да извърша нещо нередно, ако взема слушалката.
Стегни се, Марк, казах си аз и на третото позвъняване вдигнах.
— Кабинетът на детектив Джон Мърсър. Разговаряте с Марк Нелсън.
— Здравейте, детектив Нелсън. — Гласът на жената бе спокоен и топъл, сякаш не се опитваше да прикрие, че се забавлява. — Аз съм Ейлийн. Не се познаваме. Сигурно сте новото слугинче на мъжа ми.
Не се засмя, но наблегна на думата „слугинче“, сякаш за да ми подскаже, че не говори сериозно. Усмихнах се.
— Това го пише на новата ми визитка.
Този път тя се разсмя.
— Сигурно. Съпругът ми там ли е?
— Съжалявам, няма го. — Огледах стаята, сякаш очаквах да се материализира всеки момент. — Няма никой.
— Съвсем никой ли?
— Сам съм.
— Днес е първият ви ден, нали?
— Да.
— Така си и помислих. Джон ми разказа за вас. Сподели, че е силно впечатлен от автобиографията ви и няма търпение да започнете съвместната си работа.
— Наистина ли?
— Самата истина. — Тя, изглежда, не разбираше, че току-що ми е казала нещо невероятно, но добави: — Казвам ви го, защото той никога няма да ви го каже. Как се чувствате засега?
— Не много добре. — Наместих се на стола на Мърсър. — Закъснях. Честно казано, нямам никаква представа къде са хората.
— Тъкмо това се канех да попитам.
— Съжалявам.
— Не се притеснявайте. Горкичкият. Сигурна съм, че ще проявят разбиране. Пътищата са просто ужасни. Съпругът ми се загуби през уикенда, затова не му позволявайте да ви трие сол на главата.
— Няма.
— Доколкото разбирам, сте отскоро в града.
— Така е — потвърдих аз. — Преместих се от крайбрежието преди два дни, но това не може да ме оправдае, че закъснях.