Образуваше се триъгълник. Може би съществуваха и други обяснения за казаното от свидетелите, но взети заедно, те изграждаха непоклатима структура.
Вдигнах поглед към Мърсър, който се бе вглъбил в документа. Независимо от всичко, разбрах, че досега е бил прав. Разполагахме с образа на убиеца; знаехме истинското име и самоличността му. Може би още нямахме достатъчно факти, за да обосновем теорията, че ни предизвиква, но истината бе, че не разполагахме с никакъв друг вариант. Какво ли вършеше Риърдън? Какво е замислял и с какво се занимаваше в момента?
Отново насочих вниманието си към чуждия случай.
Възрастта и темпераментът на Риърдън отговаряха на профила — интелигентен, но антисоциален; опасен в младостта си, но научил се да се контролира и да преценява последствията с течение на годините. Инстинктът ми подсказваше, че съществува някаква зависимост между приливите и отливите в отношенията със съпругата му и престъпленията 50/50. Само че това бе…
— Прочете ли за родителите му? — попита Мърсър.
— Още не съм.
— Загинали в автомобилна катастрофа преди шест години. В завещанието си оставили на Риърдън къща и доста голяма сума пари. Продал къщата и използвал парите, за да наеме друга. Оттогава работел от време на време.
Кимнах. Още едно квадратче, което можех да отбележа.
Вълнението ми растеше. Колкото повече четях, толкова повече неща се напасваха.
Най-издайническата подробност бе във връзка с делото за попечителство. Усетих как дъхът ми спира, когато видях написаното. Към края на делото след последното му посещение дъщеря им била върната на Аманда с ново плюшено мече. Подозрително настроената Тейлър разпорила играчката и вътре открила подслушвателно устройство.
Риърдън отрекъл да го е слагал, но признал, че бил напълно отчаян — притеснявал се от новата връзка, която Аманда имала, и от отражението й върху децата. Делото дори било отразено в новините — материалът бе съвсем малък, но бе сканиран и приложен към останалите документи. Риърдън отказал да даде интервю, но поговорил накратко с репортера.
Никой не разбира колко много един баща обича детето си, казваше той. Тази жена просто не знае какво е любов.
Погледнах към шефа и забелязах, че лицето му почти грее. Имах чувството, че пред мен е старият Джон Мърсър, мъжът, разнищил не един сложен случай. Човекът, който само след едно прочитане на събраните материали можеше да посочи ключовите факти и да стигне до корена на престъплението.
В този момент натрупаната през деня умора и горчилката от конфликтите сякаш бяха пропъдени. Той бе свеж и бодър отново. За пръв път имах усещането, че виждам през него. Освен това останах с впечатлението, че Мърсър се чувства точно така, както изглежда. Усмихнах се доволно.
Разбирах, че през целия ден съм се опитвал да отблъсна нахлулото в гърдите ми разочарование. Не знам дали бях прав, но, изглежда, тази работа бе точно като за мен. Имаше и още нещо. Бях дошъл тук отчасти за да докажа вярата, която Лиз имаше в мен, да свърша нещо, което би я накарало да се гордее. Досега ми се струваше, че не съм направил нищо съществено, че съм най-обикновен чиновник в някакъв офис. Ето че в този момент най-сетне се бях изправил пред човека, заради когото поех работата.
— Ще го пипнем — заяви той.
Кимнах. Вярвах му.
В същия момент прозвуча тихо пиукане от компютъра пред нас и всичко започна да се разпада.
4 декември, 2 часа и 50 минути до изгрева
4,30 часът
Ейлийн
Ейлийн отново сънуваше същото. Бе сънят, разтревожил я предишния петък и заради който говори с Джон, докато закусваха. Същият сън, в който той я изостави.
Надявам се, нямаш намерение да ме зарежеш.
В истинския живот той й бе казал, че е прекалено уморен, за да го направи, ала в съня бе открил достатъчно енергия, за да действа. Дрехите му ги нямаше в гардероба; книгите липсваха от полиците, картините бяха свалени от стените. Тя се луташе от стая в стая и погледът й попадаше на вещите й, останали самотни, след като неговите вече ги нямаше. Уютният дом, пълен с нещата на двама, се бе превърнал в полупразна къща. Останалите предмети изглеждаха не на място, грозно разпилени. Когато мъж и жена обединят живота си, не можеш просто така да изтръгнеш единия и да очакваш останалият в общия им дом да продължи както досега. Не се получаваше. Нещата до този момент са били внимателно балансирани, което означаваше, че липсата на равновесие ще ги съсипе.