В много отношения не можех да го виня.
— Имах намерение да се свържа и с двама ви — отвърна Мърсър.
— Не може да бъде.
— Напротив. — Той подбираше думите си бавно и внимателно. — В началото имахме известни съмнения, но сега вече всичко е ясно. Мъжът, когото търсим, е отговорен за смъртта на Андрю, както и на други.
В началото имахме известни съмнения. Каква ирония, тъкмо Грег бе човекът, който отначало твърдеше, че между случаите няма връзка. Мърсър бе навел глава над клавиатурата и по устните му трептеше тънка усмивка.
— Доколкото си спомням, Джон, двамата с теб говорихме по този въпрос — напомни му Уайт. — Знаеш мнението ми. Джеф трябваше да поеме случая още от самото начало. Доколкото разбирам, сте открили връзка със случая на Хънтър. Така ли е?
Мърсър кимна:
— Точно така.
— Имаш ли някаква представа колко се усложняват нещата?
— Току-що прочетох неговия файл.
— Джон.
Мърсър разпери ръце.
— Връзката представлява ново развитие.
— Много те моля, Джон.
Уайт поклати глава и отвърна поглед. Имах чувството, че премята нещо в устата си, макар вкусът никак да не му харесва.
Мърсър чакаше мълчаливо.
— Така — рече Уайт. — Джеф е на път към околовръстното, където са повечето от хората. Той поема случая. Докато навлезе в проблемите, е наредил да изтеглят екипите от гората.
Мърсър вдигна стреснато поглед.
— Ама, Алън…
— Никакво „ама“, Джон. Шибаната нощ преваля, има снежна виелица. За бога! Къде ти е умът?
Е наредил, забелязах аз. Минало време. Значи Уайт бе взел решение да смени Мърсър, преди да му позвъни. Мърсър също забеляза. Започваше да се поддава на паниката.
— Алън, достигнали сме до много важен момент. Съвсем близо сме. Момичето ще умре, ако се откажем точно сега.
— Прекалено близо си — заяви Уайт. — Затова губиш точна преценка. Прегледах файла и ми е ясно, че онова, което правиш, е истинска лудост. Рискуваш живота на повечето хора, които си изпратил там. Нима не разбираш?
— Алън…
— И двамата знаем, че Джеф е много компетентен. Той ще поеме случая и ще го доведе докрай.
— По дяволите, Алън, трябва да я спасим.
Последва мълчание. Уайт не откъсваше поглед от него и по изражението му бе ясно, че в него се борят презрение и съжаление. Както и при предишното избухване на Мърсър, се засрамих заради него. Преди пет минути бе ведър и оптимистично настроен. Сега, след като всичко се разпадаше, беше болезнено човек да го наблюдава. Всички се притеснявахме как ще му се отрази развитието на случая и какво ще се стане с него, ако не успее. Сега вече лошото се случваше пред очите ми.
— Иска ми се да проявиш разбиране — прошепна Уайт.
— Нищо ми няма.
— Аз ще преценя дали е така. Разбира се, че не си добре; всеки момент ще рухнеш. Нареждам ти да се прибереш. В името на старото ни приятелство, това е единственото, което ти заповядвам в момента. Ще поговорим повече, след като се наспиш и успокоиш.
Мърсър си пое дълбоко дъх. След това го изпусна бавно.
— Разбра ли ме? — попита Уайт.
— Да, Алън.
— Искам да говоря с твоя човек.
Тъй като Мърсър не помръдна, аз включих уебкамерата на моя монитор и превключих монитора на образ, за да може Уайт да ме види.
— Детектив Марк Нелсън — представих се аз.
— Марк, предполагам, че си чул разговора.
— Чух го, господине.
— Подготви доклад за детектив Хънтър.
— Добре.
Той набеляза точките. Хънтър искал резюме на събитията от деня — какво се е случило, какво ни е известно, какво е положението към настоящия момент. Само фактите, подчерта Уайт.
Слушах, кимах когато трябваше и с всяка изминала секунда имах усещането, че предавам Мърсър. Искаше ми се да направя нещо — някой бунтарски жест, с който да покажа предаността си към него — ала знаех, че няма да постигна абсолютно нищо. Истината бе, че ми се плащаше да върша работата, която началниците ми подават. Не биваше да забравям този факт. Независимо от това чувството ми за вина се надигаше все повече и повече. Всички полицаи да се изтеглят от гората.
След като приключихме, в гардеробната настъпи тишина. Тихото жужене на компютрите създаваше чувство на обреченост; атмосферата бе нажежена, сякаш въздухът не издържаше повече и при следващия шум щеше да се разнесе писък.
Погледнах Мърсър.
През последните няколко часа свикнах да го гледам в определена поза — подпрял лакти на коленете си или на бюрото, покрил лице с длани, сякаш се опитваше да се съсредоточи или просто се бе отпуснал, за да си почине. Сега той се облегна назад на стола и отпусна ръце върху бедрата. По лицето му освен примирение се бе изписал и гняв. Също така забелязах и облекчение.