— Върви веднага.
Този път не кимна, но поне хукна, за да разбере дали има някакви новини.
Станах от стола и закрачих. Цялата работа се превръщаше в неповторим кошмар. Преди да пристигне новината за Пийт, Мърсър го бе загазил, но поне се канеше да си върви у дома. Сега всичко излезе от релсите. Нямаше съмнение, че се е отправил към гората. Един господ знаеше какво си въобразяваше, че ще постигне. Най-вероятно изобщо не мислеше. Още един член от екипа му бе ранен, може би дори убит, така че страхът и чувството за вина го тласкаха натам.
Притеснявах се много за Пийт, чувствах се изолиран и напълно безсилен тук в болницата. В този момент ми хрумна, че съм в болница и мога да направя нещо. Втурнах се навън, хукнах към рецепцията и им съобщих, че един от детективите ни е ранен, може би сериозно, и че го карат насам. Когато се върнах в гардеробната, Бейтс бе отново на линия.
— Току-що го изтеглиха, господине — съобщи той. — Вече се вдигнаха и го карат към болницата.
— Тук го очакват. Наясно ли сме вече какво точно се е случило? Какви са раните?
— Наръган е три или четири пъти. В рамото и ръката.
Господи.
— Хванали ли са човека, който го е нападнал?
— Да, господине, някакъв скитник, който живее в гората. Май колегите са нахлули в лагера му и той се е разбеснял.
— Млад или стар?
— Стар, доколкото разбрах.
Щом е стар, значи не е нито Фармър, нито Риърдън или както там е решил да се нарича. Добре поне че бяха изтеглили Пийт. Наръган в рамото и ръката — нищо чудно, че Бейтс изглеждаше толкова уплашен. Господи. На каквото и напрежение да е бил подложен детективът, след като го докараха в болницата на сигурно място, щеше лесно да забрави опасността в гората.
— Вие бяхте ли там тази вечер? — попитах аз. — В гората.
— Не, господине. Радвам се, че ме оставиха да следя комуникациите. За нищо на света на влизам.
Тъкмо се канех да го успокоя, че вече няма да има тази възможност след обрата в разследването, но си спомних за Мърсър.
— Хънтър пристигна ли?
— Не, господине.
— Изчакайте за момент.
Включих картата на гората на съседния монитор. Все още се получаваха нови данни. Жълти кръгове отбелязваха местата, където се бяха скупчили екипите по претърсването.
Екранът мигна веднъж и всички се отдръпнаха към пътя.
По-рано Пийт бе изказал съмнение за подхода при претърсването, което сега вече беше оправдано. Нито един от екипите не бе стигнал достатъчно далече, преди да ги отзоват. На екрана не се забелязваха трудностите, не бе като да си насред гората, в студа и снега, но бе ясно, че на колегите не им е никак лесно. Още от самото начало се знаеше, че задачата им е непосилна.
Значи си мислиш, че е там, така ли? Стои си кротко и ни чака.
Когато Пийт го каза, ми се стори абсурдно. Защо 50/50 убиецът ще иска да бъде заловен? Непрекъснато си мислех, че той много добре е знаел колко трудно ще бъде. Ако дяволът наистина ни е чакал, значи акцията не е била чак толкова глупава. Не е ли предвидил, че теренът ще ни затрудни? Очаквал ли е, че ще изгубим ценно време — дори хора, — когато се натъкнем на клошари, както Пийт.
Разтърках лице.
Риърдън спокойно е могъл да задържи Скот и Джоуди в апартамента им. А също и да ги заведе където поиска. Защо бе избрал гората?
Имаше някаква причина да промени метода си на действие — да ги завлече в гората, да ни позволи да открием как изглежда, да разберем истинското му име. Беше се разкрил пред нас, а след това бе започнал играта на едно от най-невероятните места, които човек би си представил. Онова, което ни бе подал като информация, стигаше да успеем да го пипнем. Лошото бе, че нямаше да го открием преди изгрева.
Екранът трепна отново и жълтите точки се приближиха към пътя.
Дори сега е особено предпазлив… променило се е онова, за което внимава.
Пази се да не го открием преди изгрева. Иска да види дали ще успеем да го намерим преди съмване и така да спасим живота на Джоуди Макнийс.
Одеве идеята ми се струваше невероятна, но ако имаше друга причина, защо бе избрал гората? Защо бе пуснал Скот? Усетих как сърцето ми се свива. Нещо не беше наред.
— Връщам се след минутка.
— Добре, господине…
Нямах желание да разговарям повече с полицай Бейтс. Смалих прозореца, оставих връзката отворена, поех си дълбоко въздух и се опитах да се стегна.
Не можех да направя абсолютно нищо. Не спирах да си го повтарям. Нещата бяха извън контрола ми.