Трябваше да седна и да подготвя доклад за Хънтър — да обобщя фактите от деня, — вместо това не можех да откъсна очи от картата. Екранът отново трепна и всички се изместиха малко по-далече от нея. От Джоуди. И от Риърдън.
Ще я открием.
Умората ме напусна. Сърцето ми биеше до пръсване. Случваше се, когато мислех за Лиз и събитията през онзи ден. Усещах тежест и свиване, както когато подреждах фактите, отвеждащи ме до неизбежното — нейната загуба, липсата й.
С Джоуди всичко ще бъде наред.
Обещавам.
Протегнах се към бюрото. Взех снимката на Джоуди, която бях извадил от портфейла на Скот.
Тя ми напомни някои неща. Снимаме се единствено за да запечатаме на лента щастливи моменти. Те сами по себе си не ни казват нищо. Скот е носил тази снимка, без да знае, че Джоуди има тайна връзка с друг. Запитах се какви ли тайни се крият зад фотографията, направена в сватбения ден на семейство Роузнийл. Интересно, какво ли е криела Лиз от мен?
Докато стисках снимката на Джоуди, се замислих за Лиз. В стола Грег правилно бе предположил, че си нямам момиче, което да се премести в другия край на страната заедно с мен. Това съвсем не бе така. Истината е, че Лиз не се отделяше от мен нито за минута, нещо обичайно за последните шест месеца. През деня изникваше пред мен под една или друга форма. След първия ми разговор със Скот бях притеснен, че му съчувствам прекалено много. Едва сега осъзнавах, че това е било неизбежно.
Затворих очи.
Пред погледа ми се появи образът на Даниел Роузнийл с израненото, покрито със синини лице, докато разказваше на пресекулки случилото му се. Най-ужасните моменти се опитваха да изплуват от мъглата, забулила спомените му. След като изгледах записа, си казах, че не го виня, задето не иска да си спомни. Мислех си колко често казваме на даден човек, че не можем да живеем без него, че сме готови да умрем за него, че ще направим всичко за партньора си. Много рядко се налагаше да докажем тези думи. Не можех да виня нито една от жертвите на 50/50 убиеца, че са си позволили да забравят преживяното.
Отворих очи и отново погледнах снимката на Джоуди.
Между Скот и Даниел имаше една основна разлика. Същата го отличаваше и от мен.
Ръката ми потрепна, сякаш притежаваше собствена воля.
Скот не бе изгубил приятелката си. Все още не.
Единственото, което Мърсър искаше, бе малко вяра; разбрах прекалено късно, че в мен има вяра. Джоуди е жива в гората. Паниката започна да ме задушава. Екранът мигна и жълтите кръгчета затрепкаха почти до пътя. Едва дишах.
Този път оставих ръката си да се протегне накъдето желае. Пръстите ми стиснаха ръба на бюрото, изтласках стола назад и се изправих бързо. Може и да ме чакат неприятности, но нямах намерение да мисля за тях сега. Нямаше да стоя бездеен. Не и втори път.
Може и да не бе прекалено късно.
За пръв път този ден знаех какво точно да направя.
4 декември, 2 часа и 15 минути до изгрева
5,05 часът
Скот
— Ти не си тук — заяви Скот. — Знам какъв си и откъде си. Ти никога не си бил тук.
В съня се бе пренесъл отново в хола, настанил се бе на канапето, чувстваше се удобно и приятно. На отсрещната стена имаше часовник, чието място не бе тук. Стрелката отмерваше минутите, но вървеше прекалено бързо. Виждаше я как се движи.
Шест часът.
Една минута след шест.
Две минути.
Мъжът с маската на дявол — той бе просто човек, човек с маска — бе клекнал пред Скот, подпрял лакти на коленете му. Никога не е бил с него в апартамента. Непознатият бе спомен от друго място, от каменната сграда, където го бе наранил толкова жестоко. Нощта изтичаше, а маскираният бе успял да се намести във всяка мисъл и спомен на Скот.
Шест и пет.
Тежестта върху краката му се стори позната, както и онова, което мъжът казваше. Сънят пропускаше спомените от каменната постройка през филтър и го обгръщаше в съвсем тънък плащ.
— Не съм ли тук? — попита непознатият, след това се огледа — първо наляво, после надясно, — а после впи очи в него. — А къде сме?
— В моя хол.
— У вас ли?
— Да.
— Където живеете с Джоуди ли?
Скот не отговори, защото едва сега се сети — къде беше Джоуди? Беше станало шест и двайсет. Вече трябваше да се е върнала от работа. Обърна глава надясно и забеляза, че прозорецът на хола е отворен и пердето леко се поклаща. След секунда усети докосването на студен бриз и целият се разтрепери.
В момента Джоуди я нямаше и той си каза, че не трябва да мисли за това. Просто бе в друга стая на апартамента.
— Всичко е наред. — Мъжът бе забелязал объркването му. — Тя е в съседната стая, нали?