Скот се замисли, след което кимна бавно. Точно така, Джоуди бе отишла да си полегне. Върна се от работа толкова тъжна, че той веднага я попита какво не е наред. Нищо, отвърна тя, остави ръчната си чанта на един стол и се отпусна тежко до него. Опита се да я накара да проговори. Неприятности в службата ли? Иска ли да му разкаже? Нямаше желание. Двамата останаха седнали и мълчаливи.
— Заспала е — обясни той.
Мъжът с маската наклони глава.
— Скарали сте се.
— Не сме.
— Спречкали сте се, но все още не го знаеш.
Скот поклати глава, ала в следващия миг усети, че не е съвсем сигурен. Може пък непознатият да бе прав. Помнеше единствено, че си седяха и той нито знаеше какво да направи, нито какво да каже. Вероятно бе толкова разочарован и безсилен, че вместо да каже каквото трябва, щеше да изтърси някоя глупост.
Често се случваше така, но тя бе толкова нещастна! Освен това Скот се измъчваше, че не може да промени нищо. Настроенията й се меняха независимо как постъпваше той. Беше се прибрала потисната и той се почувства объркан. На следващия ден се получи същото, на по-следващия — отново.
— Всичко е наред — увери го мъжът. — Случва се.
— Не е така.
Пердето потрепна отново. Натискът върху коленете на Скот стана по-силен, когато мъжът се приведе тайнствено напред.
— Защо тогава е там? — попита той.
— Денят й е бил тежък.
— Нещастна е. Знаеш ли защо?
Скот поклати глава. Как му се искаше да знае. Ако бе наясно, можеше да направи нещо, за да промени отношенията им и да я развесели отново. Бе готов на всичко, само ако знаеше как да помогне.
— Искаш ли да ти кажа? — подхвърли мъжът.
— Да.
— Помниш ли, когато говори с нея за гадняра Кевин Симпсън в мърлявия хотел?
— Да.
— Едва се справи с болката. Сега вече ти мина, нали?
Той кимна бавно.
След онзи случай смяташе, че няма да има дори една-единствена минута, в която да не мисли за изневярата й, камо ли ден или седмица. Сега почти не се сещаше.
— Мислиш ли, че и на нея й е минало? — попита мъжът.
Скот го наблюдаваше, без да отговаря.
— През всичкото време те разкъсваше болка. Сега вече е отшумяла. Същото е и при нея. Тогава тя се усещаше толкова виновна, че бе готова да се откаже от всичко, за което се бе трудила, единствено за да запази връзката си с теб. Понеже чувството, че е сгрешила, вече си е отишло, тя съжалява за това решение.
Скот поклати глава.
— Не е вярно.
Мъжът продължи:
— Независимо дали ти харесва, или не, тя вече не изпитва старата вина. Не се мрази заради постъпката. Всичко е останало в миналото. Само че е направила избор. Отказала се е от нещо заради теб и й се налага да живее с избора си всеки ден.
— Не е така.
— Напротив, точно така е — закима мъжът. — Върши работа, която ненавижда, след това се прибира при теб и тъпите ти картини. Чувството й за вина вече го няма, останала е само загубата. Заради това те мрази.
— Изборът си беше неин. Не съм я карал насила.
— Тя не те обича, Скот. Тази жена не заслужава любовта ти.
Той отново се разплака.
— Още ме обича.
— Според мен тя мисли по-трезво от теб.
Скот сведе поглед и видя, че мъжът стиска нещо в ръка. Този път не бе нажежена отвертка, нито пък нож. Бе най-обикновен лист хартия. Кой знае защо, листът му се стори по-ужасяващ и той притисна гръб в облегалката на канапето.
Светът се замъгли; стаята стана по-тъмна и студена. Разтрепери се още по-силно. Мъжът пред него заприлича на черна сянка в сумрака. Единствено червената маска бе озарена от светлина, бликаща незнайно откъде.
Дяволът остави листа до ръката на Скот и лекичко го помръдна. Вземи го. В първия момент той не посегна. Студът в стаята го бе направил непохватен и пръстите на ръцете му изглеждаха разкривени и немощни. Мъжът му подаде листа в другата ръка и той го сграбчи, макар да не искаше.
Скот обърна лице към тавана и се помоли на Господ да сложи край на това мъчение, ала всичко над него бе потънало в мрак.
— Мислиш си, че е имала тежък ден в службата — продължи непознатият. — Не е това.
— Напротив. — Той хлипаше. — Това е.
— Прочети го — настоя мъжът. — Вземи.
Дяволът вдигна фенерчето от пода, включи го и го задържа близо до ухото на Скот. Кръглият лъч падна върху страницата, също като петно от кафе. Около него се оформиха бежови и кафяви кръгове. Непознатият наклони фенера и кръгът се превърна в елипса.
— Чети.
Скот затвори очи и поклати глава. Незнайно защо думите започнаха сами да изпъкват.
Струва ми се, че искам да те видя. Чувствам се гузна, защото се налага да лъжа Скот, но си мисля, че срещата ни ще ми се отрази добре. Всъщност не знам.