Той прекъсна целувката. Беше задъхан. Очите му блестяха от желание, разпалваха кипналата във вените ми кръв.
— Ти си само моя — изръмжа той, натъртваше на всяка дума. Пусна ме и се наведе, опря ръце над коленете си, сякаш е участвал в маратон. — За бога, Ана!
Облегнах се на стената, също задъхана, и се опитах да овладея бурната реакция на тялото си, да открия някакво спокойствие, равновесие.
— Извинявай — прошепнах, когато усетих, че съм възвърнала дъха си.
— Има защо. Знам какво правеше. Искаш ли фотографа, Анастейжа? Очевидно е, че той те иска.
Поклатих виновно глава.
— Не. Той ми е просто приятел.
— През целия си живот на съзнателен човек се опитвам да избягвам крайности в чувствата. Докато ти… ти събуждаш у мен напълно непознати чувства. Много е… — той се намръщи, докато се опитваше да намери думата — притеснително. Обичам контрола, Ана, а когато съм с теб, той просто… — Очите му блестяха. — Просто се изпарява. Прокара ръка през косата си и си пое дълбоко дъх. — Ела, трябва да поговорим. А ти трябва да ядеш.
2
Почти ме натика в някакъв малък уютен ресторант.
— Тук става — измърмори. — Нямаме много време.
И според мен ресторантът ставаше. Дървени столове, ленени покривки, стени в същия цвят като стаята за забавления на Крисчън — наситено кървавочервено — по стените безразборно закачени огледала в златни рамки, бели свещи и малки вази с бели рози. Гласът на Ела Фицджералд припяваше тихо за нещото наречено любов. Изключително романтична обстановка.
Сервитьорът ни заведе до маса за двама в приятно сепаре и аз седнах, изпълнена с нервно очакване какво ще каже Крисчън.
— Нямаме много време — обясни той на сервитьора още докато сядахме. — И за двамата говежда пържола, средно опечена, сос беарнез, ако имате, пържени картофи и зеленчуци по преценка на готвача. И ми донесете листата с вината.
— Веднага, господине. — Сервитьорът, очевидно стъписан от компетентността на Крисчън, заситни към кухнята. Крисчън остави блакберито си на масата. Господи, аз нямах ли право на глас?
— Ами ако не ми се яде пържола?
Той въздъхна.
— Не започвай отново, Анастейжа.
— Не съм дете, Крисчън.
— Тогава престани да се държиш като дете.
Имах чувството, че ми е ударил шамар. Това ли се очертаваше — напрегнат остър разговор въпреки романтичната обстановка, без сърца и цветя?
— Значи излиза, че се държа като дете, защото не искам пържола, така ли? — попитах, като се опитвах да скрия колко ми е мъчно.
— Не. Защото нарочно се опитваш да ме накараш да ревнувам. Детинска работа. Не уважаваш чувствата на приятеля си и затова го подвеждаш по този начин. — Крисчън стисна устни и вдигна намръщено поглед, когато сервитьорът се върна с листата с вината.
Изчервих се — не се бях замисляла дори за миг по този въпрос. Горкият Хосе. Изобщо не исках да го подвеждам. Неочаквано ме обзе срам и ужас. Крисчън беше прав — бях постъпила необмислено и безотговорно.
— Ще избереш ли вино? — попита Крисчън и изви очаквателно вежди — самото олицетворение на арогантността. Много добре знаеше, че не разбирам нищичко от вина.
— Ти избери — отвърнах нацупено, но смирено.
— Два чаши шираз от долината Бароса, ако обичате.
— Предлагаме вино само на бутилки, господине.
— Тогава бутилка — сопна се Крисчън.
— Разбира се, господине. — Човекът се отдръпна обидено. Не го винях.
Намръщих се на Крисчън. Какво го тормозеше? Със сигурност аз бях причината и скритата някъде дълбоко в мен богиня се надигна, макар и сънена, протегна се и се усмихна.
— Много си кисел.
Той ме погледна с безразличие.
— Интересно защо.
— Не е зле да сложиш начало с подходящия тон за интимен и честен разговор за бъдещето, не мислиш ли? — Усмихнах се мило.
Той стисна устни в тънка линия, ала след това, почти с нежелание, устните му се извиха и разбрах, че се опитва да потисне усмивката си.
— Извинявай.
— Приемам извинението и с удоволствие държа да те информирам, че не съм решила да стана вегетарианка от последния път, когато ядохме заедно.
— Тъй като е последният път, когато си яла, ми се струва, че въпросът е спорен.
— Пак същата дума, «спорен».
— Спорен — повтори той, погледът му омекна и в очите му заблестяха весели искрици. Прокара ръка през косата си и отново стана сериозен. — Ана, последния път, когато говорихме, ти ме напусна. И сега съм… неспокоен. Казах ти, че искам да се върнеш при мен, а ти… ти не ми отговори. — Погледът му беше толкова напрегнат, изпълнен с очакване, а пък прямотата му бе просто покоряваща. Какво, за бога, да отговоря на подобни думи?