— Просто се опитвам да те разбера, да добия ясна представа за онова, което харесваш и не харесваш.
— Като цяло, Крисчън, на теб ти доставя удоволствие да ми причиняваш болка, която трудно преглъщам. Правиш го, защото си преценил, че съм прекрачила някаква невидима произволна граница.
— Съвсем не е произволна. Правилата са определени.
— Не искам никакви правила.
— Никакви ли?
— Никакви — отсякох, макар сърцето ми да се беше качило в гърлото. Накъде ли биеше?
— И нямаш нищо против, ако те напляскам?
— С какво ще ме напляскаш?
— С това. — Той вдигна ръка.
Наместих се притеснено на седалката.
— Не бих казала. Особено с онези сребърни топчета… — Добре че беше тъмно: лицето ми гореше и гласът ми пресекваше, като си припомнях онази нощ. _Да… Бих го направила отново._
Той се подсмихна.
— Да, беше забавно.
— Дори повече от забавно — прошепнах.
— Ще понесеш ли малко болка?
Свих рамене.
— Сигурно. — Накъде биеше с тези въпроси? Нивото ми на страх скочи нагоре с няколко степени по скалата на Рихтер.
Той поглади брадичката си и каза замислено:
— Анастейжа, искам да започнем отново. Да започнем с обикновената сладникава връзчица и може би, след като ми имаш повече доверие, а аз се уверя, че си искрена и ми казваш всичко, ще продължим напред и ще се отпуснем с някои от нещата, които обичам да правя.
Зяпнах го напълно слисана, в главата ми не се мяркаше нито една мисъл — все едно компютърът ми се е сринал напълно. Стори ми се, че е неспокоен, но не го виждах ясно в полумрака. Най-сетне имах чувството, че разбирам.
Той искаше светлина, но можех ли да искам от него да направи това за мен? А пък аз не обичах ли мрака? Поне понякога. Спомени за нощта с Томас Талис нахлуха в мислите ми.
— Ами наказанията?
— Никакви наказания. Абсолютно никакви.
— Ами правилата?
— Никакви правила.
— Абсолютно никакви ли? Но ти имаш известни нужди и…
— От теб се нуждая много повече, Анастейжа. Последните няколко дни бяха истински ад. Всичките ми инстинкти нашепват да те оставя на мира, защото не те заслужавам… Снимките на момчето… Сега разбирам в каква светлина те възприема. Спокойна, красива, не че не си красива и сега, но докато седиш до мен, виждам болката ти. Много ми е трудно, след като знам, че аз съм човекът, който те е накарал да се почувстваш по този начин… Аз обаче съм егоист. Желая те още откакто падна в офиса ми. Ти си изящна, откровена, топла, силна, с чувство за хумор, възхитително невинна; списъкът е безкраен. Изпитвам истинско страхопочитание към теб. Желая те и мисълта, че ще паднеш в обятията на друг, е като нож в тъмната ми душа.
Устата ми пресъхна. Леле боже! Ако това не беше признание в любов, не знам какво друго можеше да е. Думите буквално избликнаха от мен — бентът се отприщи.
— Крисчън, защо мислиш, че имаш тъмна душа? Никога не бих казала подобно нещо. Тъжна може би, но ти си добър човек. Това го виждам… ти си щедър, мил си и никога не си ме лъгал. А пък и аз не съм се престарала… Миналата събота изживях истински шок. Беше като внезапно събуждане. Разбрах, че си се старал да ме глезиш и че аз не мога да бъда човекът, който искаш да бъда. След като си тръгнах, ми светна, че физическата болка, която си ми причинявал, е много по-незначителна от болката да те изгубя. Искам да те зарадвам, да ти доставя удоволствие, но е много трудно.
— Ти непрекъснато ми доставяш удоволствие — прошепна той. — Колко пъти трябва да ти го повтарям?
— Никога не знам какво мислиш. Понякога си толкова затворен… като остров си. Плашиш ме. Затова си мълча. Просто не знам в каква посока ще поеме настроението ти. То се лашка от север на юг и после обратно само за наносекунда. Много е объркващо. Ти не ми позволяваш да те докосна, а на мен много ми се иска да те обичам.
Той примига в мрака, предпазливо, поне така ми се стори, и аз усетих, че не мога да му устоя повече. Разкопчах колана и се настаних в скута му, с което го изненадах. Хванах лицето му с длани.
— Обичам те, Крисчън Грей. А ти си готов да направиш всичко това за мен. Не те заслужавам и много се извинявам, че не мога да направя всички тези неща за теб. Може би с времето… не знам… но, да, приемам предложението ти. Къде да подпиша?
Той ме прегърна и ме притисна до себе си.
— О, Ана — въздъхна и зарови нос в косата ми.
Седяхме прегърнати и слушахме музиката — успокояващо изпълнение на пиано — която сякаш отразяваше настроението в автомобила, прекрасното спокойствие след буря. Опитах да се наместя в него и отпуснах глава на рамото му. Той нежно ме погали по гърба.