Дъхът ми секна. Взех слушалката и затиснах микрофона с длан.
— Казал си му! — изсумтях. Крисчън кимна и очите му се разшириха от негодуващия ми вид.
«Мамка му!» Дълбоко си поех дъх.
— Здрасти, татко.
— Крисчън току-що ми поиска ръката ти — каза Рей.
Тишината помежду ни се проточи, докато отчаяно се опитвах да измисля какво да му отговоря. Както обикновено, Рей мълчеше и не ми подсказваше какво е отношението му към новината.
— Ти какво му каза? — успях най-сетне да кажа аз.
— Че искам да се чуя с теб. Доста е внезапно, не смяташ ли, Ани? Не го познаваш достатъчно отдавна. Тъй де, той е симпатяга, разбира от риболов… ама толкова скоро? — Гласът му бе спокоен — не, всъщност успокояващ.
— Да. Внезапно е… Един момент. — Припряно се отдалечих от кухненския остров и от тревожния поглед на Крисчън и се насочих към огромния прозорец. Балконските врати бяха отворени и излязох под слънчевите лъчи. Не можех да отида чак до парапета, беше ми прекалено високо.
— Знам, че е внезапно и така нататък, но… е, обичам го. И той ме обича. Иска да се ожени за мен и в сърцето ми никога няма да има друг. — Изчервих се, като си помислих, че никога не съм водила толкова интимен разговор с втория си баща.
Рей мълчеше. После попита:
— Каза ли на майка си?
— Не.
— Ани… Знам, че той е страшно богат и добра партия, ама чак пък брак? Това е адски сериозна стъпка. Сигурна ли си?
— Той е мъжът, с когото ще прекарам остатъка от живота си — прошепнах.
Рей помълча, после въздъхна.
— Той е всичко за мен — продължих.
— Ани, Ани, Ани! Ти си голям инат. Моля се на Господ да осъзнаваш какво вършиш. Дай ми го пак, ако обичаш.
— Добре, татко. Ще ме предадеш ли на Крисчън на сватбата?
— О, миличка. — Гласът му секна от вълнение и очите ми бликнаха сълзи. — Нищо няма да ми достави по-голяма радост — отвърна Рей накрая.
«О, Рей! Страшно те обичам…» Преглътнах конвулсивно, за да овладея сълзите си.
— Благодаря, татко. Ей сега ще ти дам Крисчън. Бъди любезен с него. Обичам го — прошепнах аз.
Струва ми се, че Рей се усмихна от отсрещния край на връзката, но не бях сигурна. С него човек никога не може да е сигурен.
— Естествено, Ани. И ела да навестиш своя старец и да ми доведеш тоя Крисчън.
Върнах се в дневната — бясна, че Крисчън не ме е предупредил — и му подадох телефона, като демонстрирах с изражението си, че съм му страшно сърдита. Той весело взе слушалката и тръгна към кабинета си.
След две минути се появи пак.
— Получих доста неохотната благословия на втория ти баща — съобщи ми гордо. Всъщност толкова гордо, че ме накара да се изкикотя, и той също ми се ухили. Държеше се така, сякаш току-що е договорил ново голямо сливане или придобиване, както, струва ми се, в известен смисъл си и беше.
— По дяволите, ти си отлична готвачка, жено. — Крисчън преглътна последната си хапка и повдигна чашата си бяло вино към мен. Похвалата му ме накара да се изчервя и ми хрумна, че ще мога да му готвя само през уикендите. Намръщих се. Обичам да готвя. Може би трябваше да му направя торта за рождения ден. Погледнах си часовника. Още имаше време.
— Ана? — откъсна ме от мислите ми той. — Защо ме помоли да не те снимам? — Въпросът му ме сепна още повече, защото гласът му звучеше измамно меко.
«Уф… мамка му.» Снимките. Вторачих се в празната си чиния и закърших пръсти в скута си. Какво можех да отговоря? Бях си обещала да не споменавам, че съм открила неговата версия на плеймейтките на «Плейбой».
— Ана — изсумтя Крисчън. — Какво има? — Гласът му ме стресна и ми заповяда да го погледна. Кога си бях помислила, че не ме е страх от него?
— Намерих твоите снимки — прошепнах аз.
Той се облещи и попита невярващо:
— Сейфа ли си отваряла?
— Сейф ли? Не. Не знаех, че имаш сейф.
Той се намръщи.
— Не разбирам.
— В твоя скрин. Кутията. Търсех вратовръзката ти и кутията беше под дънките… онези, които обикновено носиш в стаята с играчките. Освен днес. — Изчервих се.
Крисчън ме зяпна ужасен и нервно прокара пръсти през косата си. Потънал в размисъл, поглади брадичката си, но не успя да скрие изписалото се на лицето му озадачено раздразнение. Внезапно поклати глава нетърпеливо — но и развеселено — и в ъгълчето на устата му разцъфтя възхитена усмивка. Той долепи върховете на пръстите си пред себе си и отново насочи вниманието си към мен.
— Не е онова, което си мислиш. Съвсем бях забравил за тях. Онази кутия е преместена. Мястото на снимките е в сейфа ми.
— Кой я е преместил? — попитах едва чуто.