Мислите ми се насочиха към Грейс. Бедната Грейс, да чуе всичко това. Прегърнах една от възглавниците на Крисчън. Сигурно бе чула, че Крисчън и Елена са имали връзка — но не и каква. Слава богу. Изпъшках.
Но какво правех аз? Злата вещица може би имаше право.
Не, отказвах да го повярвам. Тя беше студена и жестока. Поклатих глава. Елена грешеше. И в миг на зашеметяваща яснота разбрах, че не оспорвам _как_ е живял доскоро Крисчън — а че се питам _защо_. Основанията му да прави каквото бе правил с безброй момичета — изобщо не исках да знам колко. Не ме смущаваше какво са правили. Всички те бяха големи хора. Всички бяха приемали тази — как се беше изразил Флин? — безопасна, разумна връзка по взаимно съгласие. Смущаваше ме причината. Тя идваше от мрака.
Стиснах очи и ги стиснах и с ръце. Но сега Крисчън беше продължил напред и двамата бяхме в страната на светлината. Аз бях заслепена от него, той — от мен. Можехме да се напътстваме един друг. Хрумна ми нещо. «Мамка му!» Каква разяждаща, примамлива мисъл — и се намирах на единственото място, където можех да се избавя от този призрак. Надигнах се и седнах на леглото. Да, трябваше да го направя.
Неуверено се изправих, събух си обувките, отидох при бюрото му и разгледах таблото над него. Снимките на младия Крисчън си бяха там — по-трогателни отвсякога на фона на сцената между него и госпожа Робинсън, на която бях присъствала преди малко. В ъгъла беше и малката черно-бяла снимка — майка му, проституиращата наркоманка.
Включих настолната лампа и насочих светлината към снимката. Дори не знаех името й. Ужасно приличаше на него, но беше по-млада и по-тъжна — и докато се взирах в печалното й лице, изпитвах единствено състрадание. Опитах се да открия приликите между нейното и своето лице. Вторачих се в снимката, взрях се и не открих сходства. Освен навярно косата, но ми се стори, че нейната е по-светла. Изобщо не приличах на нея. Какво облекчение!
Подсъзнанието ми стоеше със скръстени ръце и ме гледаше неодобрително над половинките си очила. «Защо се самоизмъчваш? Нали вече каза «да». Сега си носи последиците.» Свих устни. Да, бях го направила, с радост. Исках да съм с Крисчън до края на живота си. Седнала в поза лотос, богинята в мен ведро се усмихна. Да. Бях взела правилното решение.
Трябваше да отида при него — Крисчън щеше да се разтревожи. Нямах представа колко време съм била в стаята му. Той сигурно щеше да си помисли, че съм избягала. Ох, той винаги си мислеше най-лошото. Надявах се, че двамата с Грейс са свършили. Потръпнах, като си помислих още какво може да му е казала тя.
Срещнах го на стълбището за втория етаж — търсеше ме. Лицето му бе напрегнато и уморено, не на онзи безгрижен Петдесет нюанса, с когото бях пристигнала.
Спрях на площадката, а той на последното стъпало, тъй че очите ни бяха на едно равнище.
— Здрасти — предпазливо каза Крисчън.
— Здрасти — отвърнах предпазливо.
— Безпокоях се…
— Знам — прекъснах го. — Извинявай, не можех да участвам в празника. Просто трябваше да се махна, нали разбираш. Да помисля. — Погалих го по бузата. Той затвори очи и отпусна лицето си в шепата ми.
— И реши да го направиш в моята стая, така ли?
— Да.
Той ме хвана за ръка, притегли ме към себе си и аз с радост се отпуснах в прегръдката му, най-любимото ми място в целия свят. Ухаеше на свежо пране, душ гел и Крисчън — най-успокояващият и възбуждащ аромат на планетата. Той дълбоко си пое дъх, заровил нос в косата ми.
— Съжалявам, че трябваше да изтърпиш всичко това.
— Ти не си виновен, Крисчън. Но тя защо беше тук?
Той ме погледна и извинително сви рамене.
— Елена е семейна приятелка.
Опитах се да не реагирам.
— Вече не е. Как е майка ти?
— В момента ми е адски сърдита. Много се радвам, че си тук и че има тържество. Иначе лошо ми се пишеше.
— Толкова ли е ядосана?
Крисчън кимна сериозно и усетих, че нейната реакция го озадачава.
— Можеш ли да я обвиняваш? — попитах тихо.
Той силно ме притисна към себе си и ми се стори неуверен.
— Не.
«Ха! Какъв успех!»
— Може ли да седнем някъде? — помолих аз.
— Естествено. Тук ли?
Кимнах и седнахме на стъпалата.
— Е, как се чувстваш? — Тревожно стиснах ръката му и погледнах тъжното му сериозно лице.
Крисчън въздъхна.
— Освободен. — Сви рамене, после лицето му грейна — прекрасна, безгрижна Крисчънова усмивка, изтрила умората и напрежението.