Выбрать главу

 — Наистина ли? — усмихнах се и аз. Божичко, бих пълзяла по натрошено стъкло за тази усмивка.

 — Нашите делови отношения приключиха. Край.

 Намръщих му се.

 — Ще закриеш ли салоните за красота?

 — Не съм чак толкова отмъстителен, Анастейжа — изсумтя Крисчън. — Ще й ги подаря. В понеделник ще говоря с адвоката си. Поне това й дължа.

 Повдигнах вежди.

 — И край с госпожа Робинсън, така ли?

 Той весело се усмихна и поклати глава.

 — Край.

 Ухилих се.

 — Съжалявам, че я изгуби като приятел.

 Крисчън отново сви рамене и се усмихна.

 — Сериозно?

 — Не — признах и се изчервих.

 — Ела. — Той се изправи и ми подаде ръка. — Да се присъединим към тържеството в наша чест. Може даже да се напия.

 — Ти изобщо напиваш ли се? — попитах го и стиснах ръката му.

 — Не съм се напивал от тийнейджър.

 Слязохме долу.

 — Яла ли си? — хвана ме натясно Крисчън.

 «Уф, мамка му.»

 — Не.

 — А трябва. Ако се съдеше по вида на Елена и вонята, която се носеше от нея, си я заляла с един от смъртоносните коктейли на баща ми. — Погледна ме и не успя да скрие усмивката си.

 — Крисчън, аз…

 Той вдигна ръка.

 — Недей да спориш, Анастейжа. Ако ще пиеш — и ще заливаш бившите ми с алкохол, — трябва да ядеш. Това е правило номер едно. И ми се струва, че водихме този разговор още след първата ни нощ заедно.

 О, да. В «Хийтман».

 Докато минавахме по коридора, Крисчън спря и ме погали по лицето. Пръстите му се плъзнаха по линията на челюстта ми.

 — Лежах буден часове наред и те гледах как спиш — прошепна той. — Може още тогава да съм се влюбил в теб.

 «О!»

 Крисчън се наведе и леко ме целуна, и аз се разтопих, цялото напрежение от последния час се оттече от тялото ми.

 — Трябва да ядеш — повтори той.

 — Добре — съгласих се, защото в момента бях готова на всичко за него. Крисчън ме хвана за ръка и ме поведе към купона, който беше в разгара си.

 — Лека нощ, Джон, Риан.

 — Още веднъж нашите поздравления, Ана. Бъдете щастливи. — Доктор Флин любезно ни се усмихна. Двамата с Риан стояха хванати под ръка в коридора, докато се сбогувахме.

 — Лека нощ.

 Крисчън затвори вратата и поклати глава. Когато ме погледна, очите му блестяха от възбуда.

 «Какво става?»

 — Остана само семейството. Майка ми май е пийнала повечко. — Грейс пееше караоке в дневната. Кейт и Мия й правеха конкуренция.

 — Можеш ли да я обвиняваш? — Усмихнах му се, за да разсея напрежението. Успях.

 — Подхилвате ли ми се, госпожице Стийл?

 — Да.

 — Какъв ден само!

 — Крисчън, напоследък всеки ден с теб е такъв — казах сардонично.

 Той поклати глава.

 — Основателна забележка, госпожице Стийл. Ела, искам да ти покажа нещо.

 Хвана ме за ръка и ме поведе към кухнята, където Карик, Итън и Елиът си приказваха за бейзбол, пиеха поредния коктейл и дояждаха остатъците.

 — На разходка, а? — многозначително рече Елиът, докато излизахме през стъклената врата. Крисчън не му обърна внимание. Карик се намръщи на Елиът и поклати глава в безмълвен укор.

 Докато се качвахме по стъпалата към моравата, си събух обувките. Лунният полумесец ярко сияеше над залива. Морето искреше и отразяваше светлините на Сиатъл в безброй сиви нюанси. В хангара за лодки светеше — мъждукащ факел на фона на студения блясък на луната.

 — Искам утре да отида на черква, Крисчън.

 — О?

 — Молих се да се върнеш жив и ти се върна. Това е най-малкото, което мога да направя.

 — Добре.

 Известно време продължихме да вървим ръка за ръка във ведро мълчание. После ми хрумна нещо.

 — Къде ще закачиш портретите, които ми направи Хосе?

 — Мислех да ги закачим в новата къща.

 — Купил си я?!

 Той спря и ме погледна. Гласът му издаваше обзелата го тревога.

 — Да. Нали ти хареса?

 — Хареса ми. Кога я купи?

 — Вчера сутринта. Сега трябва да решим какво да правим с нея. — Гледаше ме и облекчено, и притеснено.

 — Не я разрушавай. Моля те. Къщата е прекрасна, просто трябва да се направи основен ремонт.

 Той се усмихна.

 — Добре. Ще говоря с Елиът. Той познава една добра архитектка, която ангажирахме за имота ми в Аспен.

 Кимнах. И изведнъж си спомних за предишния път, когато пресичахме моравата на лунна светлина. О, може би и сега отивахме в хангара за лодки. Засмях се.

 — Какво ти е толкова смешно?

 — Спомних си предишния път, когато ме заведе в хангара.