— Анастейжа — каза той, сякаш съм диво животно, което трябва да укроти.
Поех дъх и се обърнах към него. Толкова му бях сърдита, че гневът ми бе осезаем — нещо мрачно, заплашващо да ме задуши.
— Първо, от известно време не сме се чукали — от много отдавна, имам чувството — и второ, исках да се занимавам с издателска дейност. СИП е най-печелившото от четирите издателства в Сиатъл, но е на върха и ще изпадне в стагнация — трябва да започне да се разклонява.
Гледах го ледено. Очите му бяха напрегнати, дори заплашителни, обаче адски секси. Можех да се изгубя в суровите им дълбини.
— Значи сега си мой шеф — изсумтях.
— Формално съм шеф на шефа на твоя шеф.
— Формално това също е тежка аморална простъпка — фактът, че се чукам с шефа на шефа на моя шеф.
— И в момента се караш с него. — Крисчън свъси вежди.
— Защото е пълен задник — изсъсках.
Той отстъпи назад и ме изгледа удивено. «Уф, мамка му!» Дали не прекалих?
— Задник ли? — промълви и изражението му се развесели.
«По дяволите! Бясна съм ти, не ме разсмивай!»
— Да. — Мъчех се да запазя морално оскърбения си вид.
— Задник?! — повтори Крисчън. На устните му вече трепкаше усмивка.
— Не ме разсмивай, когато съм ти бясна! — извиках.
И той се усмихна, ослепителна двайсет и четири каратова американска усмивка, и аз не можах да се овладея и също се разсмях. Как да не се поддам на радостта, която виждах в усмивката му?
— Това, че се хиля като луда, не значи, че не съм ти адски сърдита — измърморих задъхано, като се мъчех да спра да се кикотя като гимназиална мажоретка. «Въпреки че никога не съм била мажоретка» — помислих си горчиво.
Той се наведе към мен и ми се стори, че ще ме целуне, но не го направи. Зарови нос в косата ми и вдиша дълбоко.
— Както винаги, госпожице Стийл, вие сте неочаквана. — Изправи се и ме погледна. В очите му танцуваше смях. — Е, ще ме поканиш ли вътре, или ще ме изпъдиш, задето съм упражнил демократичното си право на американски гражданин, предприемач и потребител да си купя каквото си искам, по дяволите?
— Разговарял ли си с доктор Флин за това?
Той се засмя.
— Ще ме поканиш ли, или няма, Анастейжа?
Опитах се да си придам възмутен вид — хапането на устните помага — но се усмихвах, докато отварях вратата. Крисчън се обърна, махна на Тейлър и аудито потегли.
Странно бе Крисчън Грей да е в жилището ми. Апартаментът сякаш беше прекалено малък за него.
Още му бях сърдита — неговото дебнене нямаше граници. Хрумна ми, че сигурно затова му е известно и за следенето на електронната поща в СИП. Сигурно знаеше повече от мен за издателството. Отвратително!
Какво да правя? Защо той изпитваше такава нужда да гарантира сигурността ми? За бога, нали съм възрастен човек… _е, почти_. Какво да направя, за да го успокоя?
Докато го гледах как крачи из стаята като хищник в клетка, гневът полека ме напусна. Присъствието му тук, в дома ми, след като си бях мислила, че всичко между нас е свършило, ме разтапяше. Обичах го и сърцето ми беше преизпълнено с опияняващ възторг. Крисчън се оглеждаше, преценяваше обстановката.
— Приятна квартира.
— Родителите на Кейт са й я купили.
Крисчън разсеяно кимна и дръзките му сиви очи се спряха върху моите, впиха се в тях.
— Ъъъ… искаш ли нещо за пиене? — попитах нервно.
— Не, Анастейжа, благодаря. — Очите му потъмняха.
Защо бях толкова нервна?
— Какво ти се прави, Анастейжа? — меко попита той и пристъпи към мен, диво и възбуждащо. — Знам на мен какво ми се прави — прибави тихо.
Заотстъпвах, докато не се блъснах в бетонния кухненски остров.
— Още съм ти сърдита.
— Знам. — Крисчън ми отправи дяволита извинителна усмивка и аз се разтопих… Е, може и да не му бях чак толкова сърдита.
— Искаш ли нещо за ядене? — попитах.
Той бавно кимна.
— Да. Теб. — Всичко надолу от кръста ми се стегна. Съблазняваше ме дори само гласът му, но този поглед, този лаком поглед, който ми казваше: «Искам те веднага…». Божичко!
Крисчън застана пред мен, без да ме докосва, вторачен в очите ми, и ме окъпа в топлината, излъчваща се от тялото му. В мен пробяга тъмно желание. Почти се задушавах от горещина, чувствах се объркана, краката ми омекнаха. Исках го.
— Яла ли си днес? — прошепна той.
— Изядох един сандвич на обяд — успях да кажа. Не ми се приказваше за храна.
Крисчън присви очи.
— Трябва да се храниш.
— В момента наистина не съм гладна… за храна.
— А за какво сте гладна, госпожице Стийл?