— Подарих ти я за завършването на университета.
— Ако ми беше подарил писалка, щеше да е подходящ подарък за завършване. Ти ми подари ауди.
— Наистина ли искаш да се караме за това?
— Не.
— Добре, ето ключовете. — Той ги остави върху скрина.
— Нямах това предвид!
— Край на разговора, Анастейжа. Не прекалявай.
Намръщих му се, после ме осени вдъхновение. Взех плика, скъсах го на две, после пак, и пуснах парчетата в кошчето за смет. О, страхотно удоволствие!
Крисчън ме наблюдаваше безизразно, но знаех, че току-що съм запалила фитила и трябва да се отдалеча на безопасно разстояние. Той поглади брадичката си.
— Предизвикателна сте, както винаги, госпожице Стийл. — Думите му прозвучаха иронично. Крисчън се обърна и отиде в другата стая. Не очаквах такава реакция. Предполагах, че ще се развихри истински Армагедон. Погледнах се в огледалото, свих рамене и реших да завържа косата си на опашка.
Любопитството ми беше възбудено. Какво правеше там? Отидох и го видях да говори по телефона.
— Да, двайсет и четири хиляди долара. Директен превод.
Погледна ме безизразно.
— Добре… в понеделник ли? Отлично… Не, това е всичко, Андреа.
И рязко затвори.
— Депозирани в банковата ти сметка, в понеделник. Не си играй с мен. — Беше кипнал, обаче на мен не ми пукаше.
— Двайсет и четири хиляди долара!? — почти изкрещях. — И откъде знаеш номера на банковата ми сметка?
Гневът ми го изненада.
— Знам всичко за теб, Анастейжа.
— Не е възможно колата ми да е струвала двайсет и четири хиляди долара.
— Съгласен съм с теб, но човек трябва да познава пазара, зависи дали купуваш, или продаваш. Някакъв побъркан искал тази катафалка и бил готов да плати такава сума. Очевидно е класика. Питай Тейлър, ако не ми вярваш.
Озъбих му се и той ми се озъби в отговор: двама сърдити упорити глупаци, които се зъбят един на друг.
И усетих привличането, електричеството помежду ни, което осезаемо ни теглеше един към друг. Крисчън изведнъж ме грабна, блъсна ме във вратата, устата му бе върху моята, едната му ръка върху дупето ми ме притискаше към слабините му, другата му бе на тила ми. Пръстите ми се вплетоха в косата му, стискаха силно, държаха го при мен. Тялото му се сливаше с моето, превземаше ме, дишането му беше напрегнато. Чувствах го. Искаше ме и аз бях опиянена и замаяна от възбуда, че има нужда от мен.
— Защо, защо ме предизвикваш? — промълви Крисчън между две жарки целувки.
Кръвта ми кипеше. Винаги ли щеше да ми оказва такова въздействие? И аз на него?
— Защото мога. — Бях останала без дъх. По-скоро усещах, отколкото виждах усмивката му до шията ми. Той притисна чело към моето.
— Господи, искам да те взема сега, но презервативите ми свършиха. Не мога да ти се наситя! Ти си влудяваща, влудяваща жена.
— И ти ме влудяваш — прошепнах аз. — Във всяко отношение.
Крисчън поклати глава.
— Хайде да идем да закусваме някъде. И знам едно място, където можеш да се подстрижеш.
— Добре — съгласих се и скандалът приключи просто ей така.
— Аз ще платя. — Изпреварих го и взех сметката.
Той се намръщи.
— Тук човек трябва да е бърз, Грей.
— Права си — кисело призна той, макар да ми се стори, че ме иронизира.
— Не се ядосвай толкова. Сега съм с двайсет и четири хиляди долара по-богата, отколкото бях сутринта. Мога да си позволя… — погледнах сметката — двайсет и два долара и шейсет и седем цента за закуска.
— Благодаря — неохотно каза Крисчън. О, пак онзи намусен хлапак.
— А сега къде?
— Наистина ли искаш да се подстрижеш?
— Да, само ме виж.
— На мен ми изглеждаш великолепно. Винаги.
Изчервих се и погледнах сплетените си в скута пръсти.
— А и довечера трябва да ходим на бала на баща ти.
— Не забравяй, че облеклото е официално.
— Къде ще бъде?
— В дома на родителите ми. Вдигнали са шатра.
— Точно за каква благотворителност става дума?
Крисчън неловко потърка длани в бедрата си.
— Това е програма за възстановяване на наркозависими родители с малки деца, казва се «Да се справим заедно».
— Благородна кауза — казах тихо.
— Хайде, да вървим. — Той стана и ми протегна ръка, слагайки край на разговора. Поех я и той стегна пръстите си около моите.
Странно. Толкова беше демонстративен в някои отношения и в същото време толкова затворен в други.
Утрото беше прекрасно, меко. Слънцето сияеше и във въздуха ухаеше на кафе и прясно изпечен хляб.
— Къде отиваме?