— Добре. Вяра и търпение. Това мога да понеса.
— Чудесно. Защото Франко е тук.
Франко беше дребен мургав гей. Веднага го харесах.
— Толкова красива коса! — възторгна се той с безобразен, навярно престорен италиански акцент. Сто на сто от Балтимор или някъде там, обаче ентусиазмът му беше заразен. Крисчън ни заведе в банята, припряно излезе и донесе стол от стаята.
— Ще ви оставя насаме — измърмори той.
— Grazie, господин Грей. — Франко се обърна към мен. — Bene, Анастейжа, какво ще правим с теб?
Крисчън седеше на дивана, потънал в някакви таблици. В хола се носеше тиха класическа музика. Страстно пееше жена и изливаше душата си с песента. Направо да ти секне дъхът. Крисчън вдигна поглед и се усмихна.
— Видя ли! Нали ти казах, че ще му хареса! — възкликна въодушевено Франко.
— Изглеждаш възхитително, Ана — оценяващо заяви Крисчън.
— Моята работа тук е приключена — възкликна фризьорът.
Крисчън се изправи и пристъпи към нас.
— Благодаря, Франко.
Франко ме грабна в съкрушителна прегръдка и ме целуна по бузите.
— Никога не позволявай на никой друг да те подстригва, bellissima Ана!
Засмях се, засрамена от фамилиарността му. Крисчън го изпрати до вратата и се върна.
— Радвам се, че я остави дълга — каза той, докато идваше към мен с грейнали очи, и хвана един кичур между пръстите си.
— Толкова е мека — продължи. Гледаше ме. — Още ли ми се сърдиш?
Кимнах и той се усмихва.
— Точно за какво ми се сърдиш?
Извъртях очи към тавана.
— Целия списък ли искаш да чуеш?
— Списък ли има?
— При това дълъг.
— Може ли да го обсъдим в леглото?
— Не. — Нацупих му се детински.
— Тогава на обяд. Гладен съм, и не само за храна. — Ухили ми се сладострастно.
— Няма да позволя да ме отвлечеш със секс.
Крисчън потисна усмивката си.
— Какво конкретно ви безпокои, госпожице Стийл? Изплюйте камъчето.
«Добре.»
— Какво ме безпокои ли? Ами, сериозно нарушеното ми от теб право на личен живот, фактът, че ме заведе на някакво място, където работи твоята бивша любовница и където си водил да се обезкосмяват всичките си любовници, че се отнесе грубо с мен на улицата като че ли съм шестгодишна — и отгоре на всичко позволи на твоята госпожа Робинсън да те докосне! — Гласът ми се беше издигнал до кресчендо.
Той повдига вежди и доброто му настроение се стопи.
— Страхотен списък! Но само за да изясним още веднъж — тя не е _моята_ госпожа Робинсън.
— Тя може да те докосва — натъртих.
Крисчън сви устни.
— Защото знае къде.
— Какво означава това?
Той прокара пръсти през косата си и за миг затвори очи, сякаш търсеше някакво божествено напътствие. Преглътна мъчително.
— С теб нямаме никакви правила. Никога не съм имал връзка без правила и никога не знам къде ще ме докоснеш. Това ме изнервя. Твоето докосване… — Млъкна, за да намери думи. — То просто означава повече… много повече.
«Повече ли?» Отговорът му беше абсолютно неочакван, обърка ме и онази думичка с голямото значение отново увисна помежду ни.
Моето докосване означавало… повече. Как да устоя, когато ми говори такива неща? Сивите очи търсеха моите, боязливо.
Колебливо протегнах ръка и боязънта прерасна в тревога. Крисчън отстъпи назад и аз отпуснах ръка.
— Желязна граница — прошепна той. Изглеждаше измъчен, дори паникьосан.
Нямаше как да не изпитам смазващо разочарование.
— Ти как щеше да се чувстваш, ако не можеше да ме докосваш?
— Опустошен и онеправдан — незабавно отговори Крисчън. «О, милият ми!» Поклатих глава, усмихнах му се успокоително и той се отпусна.
— Някой ден ще трябва да ми обясниш защо точно тази граница е желязна.
— Някой ден — повтори Крисчън и за стотна от секундата като че ли се освободи от уязвимостта си.
Как можеше да превключва толкова бързо? Не познавах по-непостоянен човек.
— Та да продължим с твоя списък. За нарушаването на правото ти на личен живот. — Устните му се свиха, докато размишляваше.
— Защото знам номера на банковата ти сметка ли?
— Да. Това е възмутително!
— Правя пълна проверка на всичките си подчинени. Ще ти покажа. — Обърна се и тръгна към кабинета си.
Покорно го последвах. Бях смаяна. Той извади от една заключена кантонерка кафява папка. На етикета бе отпечатано: АНАСТЕЙЖА РОУЗ СТИЙЛ.
Мама му стара! Гневно се вторачих в него.
Той извинително сви рамене, после каза тихо:
— Можеш да я вземеш.
— О, божичко, адски съм ти благодарна! — изсумтях. Запрелиствах папката. Той имаше копие на акта ми за раждане, за бога, моите железни граници, на трудовия ми договор — Господи! — номера на социалната ми осигуровка, биография, сведенията от трудовата ми книжка.