Зачудих се какво се е налагало да прекъсва в миналото Тейлър. Какво ли е виждал? Не исках да мисля за това. Обядът. Ще приготвя обяда.
Започнах да режа картофите. Какво искаше Тейлър? Лийла ли беше причината да дойде?
Двамата се появиха след десет минути. Омлетът тъкмо беше готов. Крисчън изглеждаше угрижен.
— Ще ги инструктирам в десет — каза на Тейлър.
— Ще сме готови — отговори Тейлър и си тръгна.
Взех две затоплени чинии и ги сложих на кухненския остров.
— Обяд?
— Да, благодаря — отвърна Крисчън, докато се настаняваше на едно от високите столчета. Наблюдаваше ме внимателно.
— Проблем ли има?
— Не.
Намръщих се. Не искаше да ми каже. Сложих храната и седнах до него, примирена, че ще остана в неведение.
— Вкусно е — одобрително промърмори Крисчън, след като опита омлета. — Искаш ли вино?
— Не, благодаря. — «Докато съм до теб, главата ми трябва да е бистра, Грей.»
Наистина беше вкусно, въпреки че не бях чак толкова гладна. Но ядях, понеже знаех, че в противен случай Крисчън ще се заяжда. Накрая той наруши замисленото ни мълчание и включи класическото парче, което бях слушала преди това.
— Какво е това? — попитах.
— Кантелуб, «Песните на Оверн». Тази се казва «Байлеро».
— Прекрасна е. На какъв език е?
— На старофренски — всъщност на окситански.
— Ти знаеш френски, разбираш ли я? — В ума ми нахлуха спомени за безупречния френски, на който говореше на вечерята у родителите му…
— Някои думи, да. — Крисчън се усмихна, видимо отпуснат. — Това беше мантрата на майка ми: «музикален инструмент, чужд език, бойно изкуство». Елиът знае испански, ние с Мия — френски. Елиът свири на китара, аз — на пиано, Мия — на чело.
— Леле-мале! А бойните изкуства?
— Елиът тренира джудо. Когато беше на дванайсет, Мия тропна с крак и се отказа. — Споменът го накара да се усмихне.
— Ще ми се и моята майка да беше толкова организирана.
— Доктор Грейс е страхотна, когато се отнася за успехите на децата й.
— Сигурно много се гордее с теб. Аз бих се гордяла.
По лицето му пробяга сянка и той за миг като че ли се притесни. Погледна ме предпазливо, сякаш е навлязъл в непознати води.
— Реши ли какво ще носиш довечера? Или трябва да дойда и да ти избера нещо? — Гласът му изведнъж бе станал безцеремонен.
«Леле! Май е сърдит. Защо? Какво съм казала?»
— Хм… още не съм. Сам ли избра всичките онези дрехи?
— Не, Анастейжа. Дадох списък и ръста ти на една консултантка в «Нийман Маркъс». Би трябвало да ти станат. Просто за информация, за тази вечер и следващите няколко дни съм поръчал извънредна охрана. Смятам, че това е разумна мярка, като се има предвид, че поведението на Лийла е непредсказуемо и че тя е в неизвестност някъде по сиатълските улици. Не искам да излизаш сама. Съгласна?
Примигнах.
— Съгласна. — «Какво стана с: «Трябва да те имам сега», Грей?».
— Добре. Ще ги инструктирам. Не би трябвало да се забавя много.
— Тук ли са?
— Да.
«Къде?»
Крисчън вдигна чинията си, остави я в мивката и излезе. Какво ставаше, по дяволите? Той беше като няколко различни личности в едно тяло. Това не е ли симптом за шизофрения? Трябваше да проверя в Гугъл.
Почистих чинията си, бързо я измих и се върнах в _моята_ спалня, като взех папката с етикет АНАСТЕЙЖА РОУЗ СТИЙЛ. Отново огледах дългите рокли. А сега де? Коя от трите?
Лежах на леглото и гледах лаптопа, айпода и блакберито. Толкова много техника! Заех се да прехвърля плейлиста на Крисчън от айпода на лаптопа, после отворих Гугъл, за да посърфирам в Мрежата.
— Какво правиш? — тихо попита Крисчън от вратата.
За миг се паникьосах. Дали да му покажа уебсайта, в който съм влязла — «Множествена личност: симптоми»?
Крисчън се изтегна до мен и погледна дисплея.
— Специално ли четеш този сайт? — осведоми се небрежно.
Безцеремонният Крисчън беше изчезнал — завръщаше се шеговитият Крисчън. Как да вървя в крак с това, по дяволите?
— Проучване. На една сложна личност. — Отправих му възможно най-безизразния си поглед.
Устните му потрепнаха в усмивка.
— Каква сложна личност?
— Моят личен проект.
— Сега личен проект ли станах? Допълнително занимание? Може би научен експеримент? Пък аз си мислех, че съм всичко. Обиждате ме, госпожице Стийл.
— Откъде знаеш, че си ти?
— Налучквам.