— Защо го направи? — попитах. Гласът ми бе по-висок, отколкото очаквах.
— Какво да съм направил? — Крисчън ме погледна слисано.
— Казваш нещо такова, а след това просто спираш.
— Анастейжа. Ти искаше да дойдем. Нека разгледаме изложбата, след това ще поговорим. Нямам никакво желание за скандал насред улицата.
Огледах се. Беше прав. Наоколо имаше прекалено много хора. Стиснах устни, а той ме погледна гневно.
— Добре — казах нацупено. Той стисна ръката ми и ме поведе към сградата.
Влязохме в преустроен склад — тухлени стени, подове от тъмно дърво, бели тавани и бели тръби. Просторно и модерно. Доста хора се мотаеха, пиеха вино и се възхищаваха на работата на Хосе. Неприятностите се стопиха и разбрах, че Хосе е осъществил мечтата си. «Браво, Хосе, страхотен си!»
— Добър вечер и добре дошли на изложбата на Хосе Родригес — посрещна ни млада жена, облечена в черно, с много къса кестенява коса, яркочервено червило и огромни халки на ушите. Удостои ме с кратък поглед, след това задържа очи много по-дълго от необходимото върху Крисчън, после пак се обърна към мен, примигна и се изчерви.
Смръщих чело. «Той е мой!» — поне беше. Постарах се да не се мръщя. Тя се овладя и пробва отново:
— Значи това си ти, Ана. Много държим на мнението ти. — Усмихна се, подаде ми една брошура, посочи отрупаната с напитки и хапки маса до стената и се отдалечи.
— Познаваш ли я? — намръщи се Крисчън.
Поклатих глава, бях озадачена.
Той сви разсеяно рамене.
— Какво ще пиеш?
— Бяло вино, ако обичаш.
Той отново се намръщи, но все пак тръгна към бара.
— Ана!
Хосе се промъкваше през множеството.
Леле боже! Хосе с костюм! Изглеждаше добре. И щастлив. Прегърна ме, притисна ме силно. Едва се сдържах да не избухна в сълзи. Приятелят ми, единственият ми приятел, докато Кейт я нямаше. Очите ми се напълниха със сълзи.
— Ана, много се радвам, че успя да дойдеш — каза той, после ме пусна и започна да ме оглежда.
— Какво?
— Добре ли си? Изглеждаш някак странно. Dios mio*, отслабнала си!
[* Мили боже (исп.). — Б.пр.]
Замигах бързо, за да пропъдя сълзите, _не него_.
— Добре съм, Хосе. Просто много се радвам да те видя. Честито. — Гласът ми потрепери, когато забелязах загрижеността, изписала се на лицето му, но се стегнах и се овладях.
— Как дойде? — попита той.
— Крисчън ме докара — отвърнах предпазливо.
— Така ли? — Усмивката на Хосе се стопи. — Той къде е? — И се намръщи.
— Отиде за напитки. — Огледах се за Крисчън и видях, че си говори с някакъв човек на опашката. Обърна се към мен и погледите ни се срещнаха. За момент бях като парализирана, не откъсвах очи от невъзможно красивия мъж, който ме наблюдаваше с неразгадаемо изражение. Погледът му ме прогаряше.
Мили боже… Този красавец искаше да се върна при него! Дълбоко в мен се разгоря сладка радост.
— Ана! — Гласът на Хосе ме върна към действителността. — Много се радвам, че дойде… Виж, искам да те предупредя…
Неочаквано госпожица Много-къса-коса-и-яркочервено-червило цъфна при нас и го прекъсна.
— Хосе, журналистката от «Портланд Принтс» дойде. Ела. — И ми се усмихна любезно.
— Страхотно, нали? За славата говоря. — Хосе се усмихна широко и в отговор аз също се усмихнах — той беше невероятно щастлив. — Ще се видим по-късно, Ана. — Целуна ме по бузата и тръгна към една млада жена, застанала до висок слаб фотограф.
Снимките на Хосе бяха навсякъде, някои бяха огромни. Имаше и черно-бели, и цветни. Много от пейзажите бяха приказно красиви. На една от снимките, правени край езеро около Ванкувър, беше ранна вечер и розови облаци се отразяваха в неподвижната вода. За кратко се пренесох сред тази тишина и спокойствие. Невероятно.
Крисчън застана до мен и ми подаде чашата вино.
— Става ли за нещо? — попитах с напълно естествен глас.
Той ме погледна недоумяващо.
— За виното питам — поясних.
— Не. На подобни събития рядко сервират нещо добро. Момчето обаче има забележителен талант, нали? — Крисчън също се възхищаваше на снимката с езерото.
— Защо иначе щях да го моля да те снима? — В гласа ми нахлу гордост.
Очите му бавно се преместиха от снимката към мен.
— Крисчън Грей? — Фотографът от «Портланд Принтс» пристъпи към Крисчън. — Позволете да ви снимам.
— Разбира се. — Намръщеното лице на Крисчън се изглади и той ме дръпна до себе си. Фотографът ни погледна и дори не прикри изненадата си.
— Благодаря ви, господин Грей. — Щракна няколко снимки. — Госпожица… — започна любопитно.