Щях да направя всичко, което се искаше от мен при Дейвис, за да задържа този почтен свят. И така се озовах в махагоновата кутия.
Първите месеци бяха като посвещаване в братство. Никой не каза как точно, но аз знаех, че съм наблюдаван внимателно на всяка крачка. Много често някой изчезваше и имах чувството, че през нощта в някоя клубна стая на „Групата Дейвис“ е било извършено тайно гласуване и до имената на негодните са били надраскани черни кръстове.
Поне такъв слух се носеше сред младшите сътрудници. Струваше ми се малко пресилено. Вярвах обаче, че първата ти истинска мисия е да я изпълниш или да умреш. В работата с „правителствените дела“, когато притискаш някой политик или бюрократ да ти даде онова, което клиентът ти иска, идва момент, наречен „питането“. Колкото и византийски да е, проблемът се свежда до един въпрос — ще ти даде ли каквото искаш? Да или не.
Питането се отправя от партньор — августейшо лице от фирмата. Реалната работа обаче се оставя на сътрудник. И когато получиш първия си случай, всичко зависи от теб. Ако мишената приеме, ти си златен. Ако ли не, свършено е с теб.
Уилям Маркъс ми възложи първата мисия. Кабинетът му беше до този на Дейвис на третия, в директорския коридор. От едната страна имаше зала за съвещания с дъбова ламперия, а от другата — шест-седем комплекса, големи колкото апартамента ми, всичките с изглед към Вашингтон от върха на хълма в Калорама. Настръхвах, когато вървях по този коридор. Припомнях си физическите упражнения и маршировките със седемдесет и пет сантиметрови крачки, гледането в очите и стоенето мирно.
Хората в този коридор буквално бяха управлявали свободния свят и всеки ден, без да се замислят, създаваха или смачкваха кариерите на десетки напористи амбициозни хора като мен. Повечето шефове във фирмата имаха биографии, дълги колкото ръката ти. Та нали затова плащаха клиентите. Миналото на Маркъс обаче беше загадка. Доколкото знаех, аз бях единственият младши сътрудник, когото той наблюдаваше. Това беше или много хубаво, или много лошо, и като имах предвид таланта му, предполагах, че е второто.
Маркъс наближаваше петдесетте, а може и да беше по-стар. Трудно ми беше да определя възрастта му. Съдейки по телосложението му, вероятно беше атлет, участвал в триатлон или един от онези чиновници, които прекарват четири вечери в седмицата, тренирайки в боксовата зала. Кестеняво червеникавата му коса беше подстригана късо. Имаше изсечена челюст и хлътнали бузи. Винаги изглеждаше в добро настроение, което малко смекчаваше заплашителния му вид, но само докато останеш насаме с него в кабинета му. Тогава усмивките и непринуденото държане изчезваха.
Той ми възложи първото питане. Огромен мултинационален концерн, базиран в Германия (който не трябва да споменавам открито и затова ще го наричам „Кайзера“, както му казвахме във фирмата), беше намерил вратичка в законите за данъците и таксите и я използваше, за да подбива цените на американски компании и да ги изтласква от бизнеса. Това беше типичен сложен международен данъчен случай, но в крайна сметка се свеждаше до следното — презокеанските компании, които продават услуги на американци, плащат много по-малко данъци и тарифи от фирмите, които пренасят стоки до Съединените щати. „Кайзера“ уж продаваха стоки на Съединените щати. Твърдяха обаче, че само предлагат услуги, като свързват американски клиенти с презокеански търговци и производители и затова трябва да плащат ниски данъци. Ние сме само посредник, убеждаваха те, и не притежаваме стоките. Когато обаче се проследеше веригата им на доставки, ставаше ясно, че „Кайзера“ продават стоки като всички други и просто избягват високите данъци.
Още ли сте будни? Браво. Хората, изтласкани от бизнеса, бяха наели „Групата Дейвис“. Те искаха да затворим вратичката и да пренаредим игралното поле срещу „Кайзера“. Това означаваше да убедим някой бюрократ в недрата на Вашингтон да подпише къс хартия, на който пише, че „Кайзера“ продават стоки, а не услуги.