Маркъс накратко ми обясни случая и още някои подробности. Това беше първото ми питане. Той дори не ми каза какво иска да му донеса — „продукта“, както беше известен в офиса. Сега задникът ми официално се печеше на огъня и нямах абсолютно никаква представа какво да направя.
Не бях в играта от десет години, но преди това винаги се бях справял изненадващо добре, затова реших да правя каквото върша винаги — да използвам нечестни средства.
След сто и петдесет часа работа и десет дни по-късно, след като разговарях с всеки експерт, който отговори на молбата ми за помощ, и прочетох всички закони и статии в списание, които дори съвсем бегло засягаха въпроса, обобщих случая срещу „Кайзера“ в десет страници, после в пет и накрая в една. Развълнувах морето. Осем дупки от куршуми. Всяка една беше достатъчна, за да унищожи „Кайзера“. Докладната записка беше равностойна на неразреден хероин и аз бях горд и достатъчно недоспал, за да я връча на Маркъс, като си мислех, че ще го разбия.
Той я прегледа за трийсетина секунди, измърмори нещо и рече:
— Всичко е объркано. Не може да знаеш защо, докато не знаеш кой. Тези неща винаги водят до един човек. Не ми губи времето, докато не откриеш средството за постигането на целта.
Трябваха ми инструкции как да продължа със задачата. Имах Конфуций и се разрових. Сред колегите ми младши сътрудници, които се бореха за постоянно място в „Групата Дейвис“, беше синът на министъра на отбраната, млад мъж, който на трийсет години вече беше работил като заместник-ръководител на успешна кандидатпрезидентска кампания, и двама стипендианти на „Роудс“, единият внук на бивш директор на ЦРУ. В крайна сметка работата се сведе до опознаване на Вашингтон и проблемите му, но най-важното беше тъмната антропология на града, личностите, любовта и омразата, тайните пресечни точки, откъдето извира властта, кой на кого влияе, кой кого притежава и кой на кого е длъжник. Това бяха неща, които изискват дългогодишни връзки и потапяне в елита на столицата. Другите момчета ги имаха. Аз ги нямах. Ала това нямаше да ме спре, защото и аз бях научил някои неща и имах огромна воля.
Излязох от офиса, за да се отдалеча от „Лексис-Нексис“ и безкрайното търсене в „Гугъл“. Исках да поговоря с реални човешки същества (за мнозина от младите ми колеги това беше изкуство, загадъчно като левитацията или змиеукротяването). Действах по презумпцията, че колкото и да е странен, официален Вашингтон може да бъде разбран като всяка друга общност.
Шест други правителствени служби имаха мнение за решението дали „Кайзера“ може да запази вратичката в закона. Последната спирка се оказа типичен пример за вашингтонската бюрокрация — подорганизация на нещо, наречено „Междуагенционна работна група по производството“ към Министерството на търговията.
Отне ми седмица да проникна в работната група. Всичко беше малко по-трудно, защото Маркъс ми каза, че засега не трябва да има очевидни знаци, че работим по случая. Наложи се да говоря с четири-пет младши чиновници, докато попаднах на един бърборко с голямо самочувствие, който не знаеше нищо, което имаше значение за мен. Той обаче ме насочи към една помощник юристка, която за развлечение работеше като барманка в „Стетсън“ — бар на Ю Стрийт, често посещаван от чиновниците в Белия дом на Клинтън, въпреки че вече беше западнал. Тя беше червенокоса, с приятно момчешко излъчване и дружелюбно настроена, макар че хъркаше като верижен трион и имаше навика да „забравя“ разни неща в апартамента ми.
Тя ми обясни всичко. Имало двама човека, които се подписват, но решенията се взимали от трима души в работната група. Двамата били типични служители в агенция, човешки преспапиета, и нямали значение. Третият — мъж на име Рей Гулд — решавал всичко и поддържал отворена вратичката на „Кайзера“. Гулд беше подпомощник-секретар на секретаря, който е под заместника на министъра на търговията. (Забавлявате ли се?) Усетих, че изговарям съвсем сериозно тези организационни йерархични скоропоговорки. Ако се нуждаех от нещо, което да не ми позволи да си мисля, че всичко това са абсурдни политически баналности, си напомнях, че ако успея, това ще означава най-малко петнайсет милиона долара за шефа ми, и по-важното — ще ме спаси да не прекарам остатъка от живота си да бърша тезгяха в някой бар и да се крия от „Креншоу“.
Освен това започвах да се забавлявам. Героите не бяха толкова интересни и парите бяха по-добри, но иначе не беше много по-различно от измамите, които знаех, докато растях. Това ме вълнуваше и същевременно ме тревожеше.