Имах средството за постигането на целта. Маркъс не изглеждаше много доволен от мен, когато му казах името на Гулд, но поне не беше толкова ядосан. Каза ми да започна отначало и да доближа случая до вратичката в тарифите. Трябваше да го прекроя в една-единствена цел — да променя решението на Гулд. Прочетох дипломните работи на Гулд от колежа и университета. Научих за кои вестници и списания е абониран, за кои благотворителни дейности прави дарения и всяко решение, което е взимал, документирано или запомнено от някого. Започнах да пресявам информацията и да търся най-оптималния и ефективен аргумент срещу вратичката на „Кайзера“, за да отговори на специфичните навици и убеждения на Гулд. Резюмирах аргументите отново и отново, докато ги сведох до една страница. Тази докладна записка вече наистина беше неразреден хероин. Дизайнерска дрога. Гулд можеше да ни даде решението, което искахме.
— По-добре се надявай — отбеляза Маркъс.
Въпреки прочетеното и разговорите не можех да почувствам човека и да разбера какво го мотивира, докато не го видех лично. Докато изготвях профила на Гулд, може би се бях попрестарал. Знаех къде ходят на училище децата му, каква кола кара, къде ходи на вечеря по случай годишнини и обичайните му ресторанти за обяд, които бяха предимно луксозни — „Мишел Ришар Сентрал“, „Прайм Риб“, „Палм“, но всеки втори четвъртък ходеше във „Файв Гайз“, заведение за хамбургери.
Седмицата, след като предадох новия си доклад за Гулд, Маркъс ме извика горе и после ме заведе в покоите на Дейвис. Той направи знак на Маркъс да чака навън. Това беше кабинетът на господаря на вселената, който си бях представял в Харвард, само че Дейвис имаше по-добър вкус от въображението ми. На трите стени бяха наредени лавици с книги от пода до тавана. И бяха прочетени, а не само реквизит с кожени гърбове. Мебелите бяха от махагон. И стената на себелюбието — задължителна във Вашингтон, снимки на ръкостискания и усмивки с всички влиятелни хора, с които си се срещал — беше уникална. Не бях виждал такова нещо. Дейвис имаше снимки със световни лидери от десетилетия и не бяха обичайната разновидност на двама мъже в костюми на благотворителен прием. Той беше млад и играеше боулинг с Никсън, ловеше риба от малка лодка с Джими Картър и караше ски с…
— Това папата ли е? — изтърсих.
Дейвис стана зад бюрото си. Не изглеждаше доволен.
— Гулд не е променил решението си — каза.
Бяха дали докладната ми записка — аргументите, скроени специално за Гулд — на търговската организация, която се бореше с „Кайзера“, и те бяха представили доводите си пред работната група на Гулд. Дейвис имаше хора в Министерството на търговията, които щяха да знаят, ако Гулд започнеше да се вразумява. Той обаче не беше отстъпил.
— Ще направя повече — рекох.
Дейвис взе доклада, който бях написал.
— Идеален е — заяви и после ме остави да чакам минута. Тонът му не звучеше като комплимент. — Долу чакат сто и двайсет души, които могат да ми дадат идеални доклади. Не ми трябва още един. Знаеш ли каква е стойността на договора?
— Не.
— Договорихме се с всяка пострадала индустриална и търговска организация. Четирийсет и седем милиона.
Почувствах, че кръвта се отдръпна от лицето ми. Той ме гледа няколко секунди.
— Тук не плащаме на час, Майк. Ако победим, получаваме четирийсет и седемте милиона. Ако загубим, не получаваме нищо. И няма да загубим. — Той се приближи и се надвеси над мен. — Поех риск с теб, Майк. Наех те поради същата причина, заради която другите не те наеха, защото ти не си типичният кандидат. Боя се, че може би направих грешка, като те доведох тук. Докажи, че не съм сбъркал. Покажи ми какво имаш да предложиш, което другите не могат. Дай ми нещо по-добро от идеалното. Изненадай ме.
По-лесно е да нямаш нищо, отколкото да се заловиш с нещо и да не успееш. През цялото време, докато бях в „Групата Дейвис“, аз мислех за всичките пари и привилегии като грешка, която скоро ще бъде поправена. Не смеех да мисля, че наистина мога да ги имам и че това може да е животът ми. Но все някога намираш нещо, което наистина искаш. Нещо, от което се нуждаеш. И после си прецакан. Не можеш да се разделиш с този живот.
Моят живот не беше за завиждане. За мен моментът дойде през август в онази първа година в „Дейвис“, три месеца след като се бях преместил във Вашингтон. Разхождах се в Маунт Плезънт, на десетина минути пеша от офиса. Кварталът има една главна улица с осемдесетгодишна фурна и железария, която е там от години. Там италианци, гърци и латиноамериканци намираха първата си солидна опора в столицата и мястото приличаше на селце. Отвъд главната улица с магазините започваше гора и аз имах чувството, че съм в покрайнините. Къщите бяха малки и видях една с две спални, която се даваше под наем, с веранда и заден двор с изглед към парка „Рок Крийк“, няколко потока и гора, която разделя Вашингтон на две половини — северна и южна. Докато минавах покрай къщата една вечер, видях цяло семейство сърни и елени, които си стояха спокойно, без да се страхуват, и ме гледаха.