И това ме накара да взема окончателното решение. Не бях имал заден двор от дванайсетгодишен. Тогава баща ми редовно получаваше пари. Не знам откъде идваха. Най-после се бяхме изнесли от жилищния блок в Арлингтън, където бях израснал и който приличаше на мотел и постоянно миришеше на газ за готвене, и се бяхме преместили в малко ранчо в Манасас. Знам, че е малко сантиментално, но си спомням, че имахме люлка с ръждясали алуминиеви тръби, които можеха да порежат дланта ти, ако се хванеш на неподходящо място. Не живяхме дълго там, но си спомням летни нощи, когато родителите ми и двама-трима техни приятели седяха около огнището, смееха се и пиеха бира. Можех да седя на люлката цяла вечер, да набирам крачетата си като локомотив, да се издигам високо и да поглеждам над дърветата. Имах чувството, че съм безтегловен и че веригите ще се скъсат и ще полетя в нощта.
И след това изпратиха баща ми в затвора за взломна кражба, и се върнахме там, където ни беше мястото — във вмирисания на газ мотел.
Щом свършех работа в „Дейвис“ в десет-единайсет часа през нощта, понякога дори по-късно, аз се разхождах из квартала и си представях как седя в двора на онази къща, с малък огън, два шезлонга и някое хубаво момиче. Усещах, че започвам отначало и поправям нещата.
Мисълта, че може да загубя всичко това, запали огън под краката ми. Седмица след срещата ми с Дейвис бях повикан в кабинета на Маркъс. Дадох му още две папки. Едната съдържаше профила на наставника на Гулд в Министерството на външните работи, където той бе работил девет години, преди да отиде в Министерството на търговията. Втората се съсредоточаваше върху кума на сватбата на Гулд, съквартирант от правния университет, който в момента имаше частна практика. Той все още даваше съвети на Гулд и двамата вечеряха през седмица в един от малкото социални отдушници на Гулд.
— И? — попита Маркъс.
— Тези хора са по-лесни… — млъкнах, преди да кажа мишени — за влияние. Ако се вгледаш в решенията, ще видиш, че вероятно ще проявят симпатии към аргументите ни. Прекроих аргументите срещу вратичката, така че да се харесат на всеки. Първият вече има връзка с „Групата Дейвис“. Ако не можем да повлияем на Гулд, може да повлияем на хората около него. Ако променим тяхното мислене, може да променим и мисленето на Гулд, без той да знае, че ние сме подшушнали думите в ухото му.
Маркъс мълчеше. Знаех какво предстои. Бях му дал повече за Гулд, отколкото той искаше. Бях направил всичко, освен да претърся къщата на горкото копеле, и мислех да го сторя утре през нощта. Маркъс се размърда на стола си. Свих се, подготвяйки се за строго мъмрене.
Той обаче се усмихна.
— Кой те научи на това?
Картрайт, старият приятел на баща ми. На млади години той използваше подобен метод, за да очарова самотни богати наследници, наближаващи четирийсетте, и да ги освободи от спестяванията им.
— Хрумна ми ей така — отвърнах.
— Това е вариант на метода, който наричаме „подрязване на връхчетата на тревата“. Бавно и подмолно лобираш всеки близък до онзи, който взима решенията — съпруга, главни дарители, дори пораснали деца, докато той се пречупи.
— „Връхчетата на тревата“?
— Всичко, което сме направили да изглежда така, сякаш имаме широка, повсеместна подкрепа — корените на тревата, но я фалшифицираме. Не е необходимо да си губим времето с корените, когато законодателят вижда само връхчетата.
— Искате ли да се опитам да ги убедя? Реално да повлияя на хората около Гулд?
— Не. Ще възложа на няколко души тази задача.
Долових в гласа му нещо, което не ми хареса.
— Времето ни изтича, нали? — попитах.
Маркъс мълчеше. Не говореше много и винаги преценяваше внимателно, преди да каже нещо. Виждах обаче, че не желае да ми дърдори врели-некипели, и може би дори искрица уважение.
Следващата седмица единият стипендиант на „Роудс“ изгоря. Той беше свестен човек, със сресана назад къдрава руса коса и вид на истински професионалист. Някой ми каза и аз го вярвах, че човекът нямал джинси. Предполагам, че можех да го мразя, защото му бяха дадени всички привилегии, но той умееше да се шегува със себе си и нямаше как да не го харесам.