Стипендиантът беше амбициозен като мен, първият от нашата група, на когото възложиха питане. „Онзи, който взимаше решенията“ не се вразуми. И това беше всичко. Стипендиантът се опита да го представи така, сякаш е решил да се премести на по-зелени пасища, но гласът му потрепери, докато се сбогуваше, сякаш беше плакал. Трудно ми беше да го гледам. Вероятно досега никога не се беше провалял. Беше направил всичко възможно, но случаят не се бе развил в негова полза.
Не вярвах, че поръчките за много милиони зависят от група неопитни младши сътрудници, които нямат представа какво правят, но по всичко личеше, че е така. Сигурно ще кажете, че не е честно. Може би ни даваха случаи, които не могат да бъдат спечелени. Правиш всичко и после ти го взимат. За мен обаче е трудно да работя за нечестни неща. Такъв е животът, единственият, който познавах. Може да вдигнете ръце и да изпъшкате, но подходът ми беше да се погрижа да победя каквото и да стане. Отдавна поддържах духа си с абстрактна мечта за хубав живот. Сега бях близо. Долавях мириса и вкуса му. Колкото по-реален ми се струваше, толкова по-немислима ставаше идеята, че може да ми бъде отнет.
Въпросният случай беше Ани Кларк, старши съдружник в „Групата Дейвис“. Никога не бях имал проблеми да разговарям с жените и дори не се замислях, но когато бях край тази жена, обичайната непринуденост ме напускаше. От първия момент, в който я видях на втория етаж, главата ми се изпълни с всякакви сантиментални щуротии.
Всеки път, когато разговаряхме — и работехме заедно дълго след десет вечерта, се хващах да мисля, че тя е всичко, което ме привлича в една жена — черни къдрици, невинно лице и лукави сини очи — и някои други неща, за които не знаех, за да ги търся. След като я гледах цял ден, докато обикаляше самодоволните момчета на съвещания и провеждаше телефонни разговори на три-четири езика, аз излизах от сградата с нея и много исках да изтърся онова, което мислех — че тя е жената, която търся, въплъщение на живота, който искам, но не го сторих. Би било лудост.
Започнах да се питам дали Ани не е прекалено идеална, надменна, разглезена и недостижима. Първия път, когато работихме цяла нощ заедно — тя, аз и други двама младши сътрудници, Ани ръководеше шоуто. Седяхме край маса за конференции и потънала в дълбок размисъл, тя блъсна назад стола си на колелца, готвейки се да ни разясни друга тънкост в играта на влияние.
Ани обаче падна, бавно, но сигурно изчезна под ръба на масата и падна на килима. Очаквах, че ще заплаче или ще се разкрещи ядосано, но за пръв път я чух да се смее. И докато лежеше на пода — свободна, непринудена, без да се смущава или притеснява за никого и за нищо, тя мигновено прогони всякакви нагласи в мен за лисицата и зеленото грозде. Всеки път, когато я чуех да се смее, аз знаех, че тази жена няма време за преструвки, приема живота такъв какъвто е и се забавлява.
Смехът й ме накара да навляза в опасна територия. Винаги когато я срещнех, изпитвах желание да захвърля доклада, върху който бях работил един месец, да падна на колене и да я помоля да избягаме и да прекара с мен живота си.
Това вероятно щеше да бъде по-добър подход от онова, което се случи впоследствие. Бях в стаята за почивка след поредното съвещание и се опитвах да обсъдя стратегията към Ани Кларк с останалия стипендиант на „Роудс“, без да звуча като оглупял от любов малоумник (и не успявах). За жалост Ани Кларк се беше скрила зад колона на два-три метра от нас, когато стипендиантът, мъж на име Тък, с когото се бях сприятелил, ми даде мъдър съвет за служебната романтична връзка.
— Не осирай там, където ядеш, мой човек.
— Очарователно — каза Ани, вдигна шишето си и посочи към автомата за студена вода. — Имате ли нещо против?
Ето защо бях няколко точки назад по отношение на Ани Кларк. Но както споменах, имах огромна воля.
Трябваше ми само окуражаване. И когато започнах да си я представям до мен в приятна юлска нощ в задния двор на къщата в Маунт Плезънт, която мечтаех да си купя, аз реших да се придържам към порядъчния живот, който бях спечелил, дори да поемех последния си дъх. Щях да убедя Гулд.
Следващия път, когато видях Маркъс, който пиеше кафе и четеше в трапезарията, аз размених с него някои любезности и после го попитах направо:
— Кога е питането?
— Приказки ли разправя някой извън училище? — отвърна той.
Предполагаше се, че цялото изпитание на оцеляването през първата година в „Дейвис“ е черна кутия. Да питаш какво има вътре, беше малко дръзко, но мисля, че всички партньори знаеха, че младшите сътрудници са започнали да свързват някои улики за съдбата си.