— След три дни — добави Маркъс. — Дейвис ще отиде при Гулд. Бавно обработваме доверените му хора.
— Ами ако не стане? Ако Гулд не промени решението си за вратичката?
— Ти направи всичко, което можа, Майк. И заради теб се надявам той да каже „да“.
Оставих нещата дотам. Схванах намека на Маркъс. Бизнесът си е бизнес.
Нямах намерение да седя със скръстени ръце, да разчитам на надеждата и да стискам палци. Хенри ме беше избрал, защото мислеше, че знам какво мотивира хората. Беше казал, че всеки има цена, и таен коз, който можеш да изиграеш, за да направи каквото искаш. Имах три дни да разбера каква е цената на Гулд.
Зарязах политическите проучвания, купчините доклади за Министерството на търговията и всички глупости на официален Вашингтон, които трябваше да знам, за да си върша работата. Мислех само за Гулд, този неотстъпчив бюрократ, който живееше в Бетезда, какво иска и от какво се страхува.
Докато го наблюдавах през последните няколко седмици, се бяха откроили някои неща, тъпотии, които реших да не споменавам пред шефовете, защото не бях сто процента сигурен какво означават. Къщата на Гулд беше скромна по стандартите на Бетезда и той имаше петгодишен сааб 9-5. Ала човекът си падаше по дрехите и пазаруваше от „Джей Прес“, „Брукс Брадърс“ или „Томас Пинк“ по два-три пъти седмично. Обличаше се като важна клечка от висшето общество във филм на Били Уайлдър — костюм от туид, тиранти със закопчалки от китова кост и контрастираща по цвят папийонка. Беше и чревоугодник и поддържаше форум по интернет, наречен „Дон Рокуел“, под името „Краля на смеха“. Основно се заяждаше със сервитьори, които не си знаеха мястото. Всяка седмица харчеше по неколкостотин долара. Имаше запазена маса в „Сентрал“ и любимото му ястие беше бургер от омар.
От друга страна обаче, всеки втори четвъртък като по часовник Гулд заменяше тези угощения с „Файв Гайз“, което беше кътче от рая за мазни бургери. Веригата беше започнала във Вашингтон и сега се разпростираше по цялото Източно крайбрежие. Гулд винаги си поръчваше малък чийзбургер и си тръгваше с плик храна за куче. Аз съм последният човек на земята, който би завидял на някого, че хапва месо от време на време, но тук нещо не беше наред. Остатъците предполагаха свръхчовешко въздържане, на каквото знаех, че господин Гулд не е способен. И парите, които той пръскаше за деликатеси и дрехи, не се връзваха. Ето защо се усъмних. Преди всичко обаче бях отчаян и може би се хващах за сламки — всичко, за да се спася.
Остана един ден до срещата на Дейвис с Гулд — питането. Нямаше какво друго да направя, освен да проследя Гулд и да се моля на Бога. Причаках го, когато излезе от офиса си и се отправи към „Файв Гайз“. Точно по разписание. Харесва ми да мисля, че притежавам свръхестествени способности за разследване като детектив Коломбо — долавяне на нервността в походката на Гулд, постоянно наведената му над масата глава и факта, че пликът с храна за вкъщи беше единственият, който бе взимал от „Файв Гайз“, неизцапан и почти прозрачен от мазнина. Може би се дължеше на отчаянието ми и късмета. Или пък започвах да чувствам твърде голямо напрежение от почтения живот и ми се искаше да му тегля една майна и да се оставя да ме заловят за нещо тъпо. Каквато и да беше причината, трябваше да разбера какво има в кафявата кесия, която носеше Гулд.
От обяда той отиде право в клуба си — „Метрополитън“, масивна тухлена сграда на една пресечка от Белия дом. Беше основан по време на Гражданската война и с няколко изключения всеки президент след Линкълн беше член. „Метрополитън“ беше социалният център на хората от Министерството на финансите, Пентагона и големия бизнес. По-артистичните натури — журналисти, учени и писатели — се събираха в клуб „Космос“ на Дюпон Съркъл. Членството в „Метрополитън“ беше безспорен белег, че си някой. Тъй като аз бях никой, трябваше да импровизирам.
Гулд влезе, мина покрай рецепцията и зави наляво към хола. Опитах се да го последвам, но близо до рецепцията стояха мирно четирима разпоредители, яки южноазиатци, които ме спряха като тухлена стена.
— С какво мога да ви помогна, господине?
След секунда осъзнах колко на място изглеждам. Асистентката ми беше изпратила италиански шивач в кабинета ми през втората ми седмица на работа. Тя ми каза да не го приемам лично, но ми трябват един-два прилични костюма. Не познавах италиански шивачи (мислех, че всичките са се превърнали в корейски химически чистения някъде през седемдесетте години на миналия век), но той дойде и ми взе мерките. На последната проба заяви, че костюмът е чудесен. Ето защо аз се вписвах в обстановката на клуб „Метрополитън“. Това ми даде половин секунда да импровизирам пред гурките.