Огледах колкото можах по-дискретно плакетите и снимките на стената до рецепцията, търсейки подходящ титан на индустрията или правителството. Брекинридж Касиди беше достатъчно стар (на металната плочка пишеше „1931 година“) и вероятно не беше в клуба в момента. Надявах се, че е жив. Членовете може би не бяха имали време да гравират датата на смъртта му върху плакета.
Погледнах часовника си и направих всичко възможно да изглеждам нахакан.
— Брекинридж Касиди дойде ли вече? — попитах.
— Адмирал Касиди още не е дошъл, господине.
— Добре. Уговорили сме се да пийнем по чашка. Ще почакам в библиотеката.
Тръгнах… и не стана нищо — никакво изблъскване или дърпане за яката или колана. Бях вътре. За щастие Касиди беше жив. За съжаление той беше проклет адмирал и може би щеше да се появи всеки момент. Застанах във всекидневната и забелязах, че единият разпоредител непрекъснато поглежда към мен. Клубът имаше отворен атриум и красиво двойно стълбище. Всичко там — барелефите на стените, високите дванайсет метра коринтски колони, безшумните прислужници на всяка врата — правеше ясно едно — в тази сграда имаше власт.
Стори ми се, че видях Гулд на единия полуетаж, и сетне погледнах към рецепцията. Разпоредителят сочеше към мен и разговаряше с озадачения и застрашителен на вид адмирал Касиди. .
Време беше да тръгвам.
На втория етаж зърнах темето на Гулд и го последвах надолу по стълбите. Съдейки по лекия мирис на хлор и скърцането на маратонки по дъските на пода, разбрах, че съм се отправил към спортна зала. И после видях табелката. Скуош, разбира се. Официалното развлечение на тежкарите от Вашингтон. Проследих Гулд до съблекалнята.
Можеш да се мотаеш покрай група полуголи световни лидери само докато започнат да повдигат учудено вежди. Затова се съблякох, взех хавлия и си намерих хубаво място в сауната между председателя на Съвета на началник-щабовете и мъж, когото не познавах, но се оказа изпълнителният директор на „Ескон-Мобил“, много бъбрив.
През прозорците на сауната не видях Гулд да минава и затова се сбогувах и тръгнах към съблекалните. Шкафчетата бяха от махагон, с малки месингови табелки с имената на собствениците си. Намерих шкафчето на Рей Гулд. Беше срещу онова на Хенри Дейвис. Използването на ключалка на място като клуб „Метрополитън“ изглеждаше малко глупаво — нима някой щеше да замени часовника ти „Картие“ със своя „Ролекс“, но въпреки това Гулд имаше катинар „Сарджънт енд Грийнлийф“, с какъвто заключваха тайните си служителите в Министерството на отбраната, и очевидно му беше необходим, за да пази неизядените си пържени картофи.
Границата никога не изглежда явна, когато я преминаваш. Беше ли, докато следях Гулд? Или когато излъгах разпоредителя? Когато се вмъкнах в едното шкафче за гости в задния ъгъл на съблекалните? Или когато стоях там часове, докато чух, че последният гост се изкашля, видях как лампите угасват през малките процепи на вентилационната система и чух как външната врата се затръшва и заключва?
Каквото и да беше, сега бях сигурен, че границата е далеч зад мен. И това не беше ученическа кражба с разбиване на прозорец и грабване на нещо ценно. Членовете на Тристранната комисия, които идваха в клуба, нямаше да приемат благосклонно нахлуването ми във владенията им. Но неизвестно защо не изпитвах същото интуитивно желание да се махна оттам и да се придържам към правия път, което имах, когато отворих сейфа в кабинета в „Барли“. Бях защитен с щита на почтеността на Хенри и разполагах със законни цели за оскъдните си средства. Бях се вмъкнал нелегално в клуба, но ако изиграех правилно картите си, можех да превърна прегрешението си в реален прием в този свят.
Или може би, затворен в махагоновата кутия пет-шест часа, имах време за размисъл и бях успял да си внуша какво ли не.
В единайсет и половина през нощта реших, че вече е безопасно. Нямаше шанс да разбия катинара „Сарджънт енд Грийнлийф“, не и без течен азот. Докато чаках, бях имал достатъчно време да измисля други подходи. Шкафчето на Гулд имаше общ заден панел с шкафчето зад него, което беше празно. Строителите на сградата бяха заложили повече на външния блясък и разкоша, отколкото на сигурността. Трябваше да отвъртя трийсет и шест дървени винта, което е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, и след внимателно търсене стигнах до извода, че трябва да го сторя с върха на ключ.
Пет часа. Пръстите ми се зачервиха и подуха. Нервите ми се опъваха всеки път, когато чуех изскърцване в старата сграда или видех проблясък светлина близо до входа на съблекалните. Знаех, че възрастните управници на света обичат да стават рано. В „Групата Дейвис“ предлагаха закуска в шест сутринта (след игра на скуош). Когато през прозореца на мазето започна да прониква сивосинкавата светлина на зората, аз започнах да се потя, а щом чух тракането и дрънченето на пристигането на охраната, сърцето ми затуптя като на колибри. Кожичките около ноктите ми се бяха разкървавили от измъкването на винтовете. Чух гласове горе, когато издърпах и последния винт и извадих панела.