В шкафчето на Гулд имаше бандаж и стар брезентов сак за скуош. Вътре прилежно бяха наредени дванайсет кафяви плика. Общо сто и двайсет хиляди долара. Нищо чудно, че не можех да го накарам да промени решението си.
Никога не се връщай на местопрестъплението. Добър съвет. За съжаление обаче, докато се измъкна от клуб „Метрополитън“ и отида на работа, вече нямах друг избор.
Попитах Маркъс къде ще се състои срещата между Гулд и Дейвис.
— В клуб „Метрополитън“ — отвърна той и на мен ми прилоша.
— На обяд ли?
— На закуска — отговори Маркъс и погледна колко е часът на телефона на бюрото. — Вероятно сега.
И така, все още вонящ на пот от нерви след дългата нощ на проникване с взлом, аз се озовах на Седемнайсета улица и Северозападна Хай Стрийт. Сикрет Сървис гневно гледаше от върха на небостъргачите около Белия дом. От всеки ъгъл наблюдаваха камери. И полицай оглеждаше счупената ключалка на прозореца в задната страна на клуб „Метрополитън“, откъдето бях избягал преди два часа. Във фоайето имаше половин дузина ченгета и, разбира се, същият разпоредител от вчера.
Той ме погледна не особено дружелюбно. Казах му, че идвам да се срещна с Хенри Дейвис, и седнах в библиотеката. Без да ме изпуска от поглед, разпоредителят продължи да разговаря с ченгетата. От мястото, където седях, виждах трапезарията, която беше голяма колкото футболно игрище, затова ми отне известно време, докато съзра Дейвис. Той седеше на маса срещу Гулд и мажеше конфитюр на кроасана си.
Какво можех да направя? Да се изцепя в средата на клуб „Метрополитън“, публично да обвиня Гулд, че взима подкупи, и после учтиво да обясня на насъбралите се знатни личности, Дейвис и дебеловратите представители на столичната полиция, че съм попаднал на косвени доказателства, като съм следил Гулд и съм нахлул без позволение в една от тези свещени зали, и съм избягал? Най-много ме тревожеше Дейвис. Той ми предложи почтеност, а аз му се отплатих с престъпление. Проявих се като обикновен измамник. Беше ми в кръвта. Всеки опит да започна порядъчен живот беше груба грешка, която скоро щеше да бъде поправена.
Помъчих се да проследя разговора, съдейки по жестовете им, и видях, че преминава от лековато бъбрене към темата, когато Дейвис се наведе над масата по-близо до Гулд. Зачаках питането, онова да или не, което щеше да реши съдбата ми. Видях, че Дейвис се наведе още по-напред, а после се дръпна назад. И след това — нищо. Гулд изглеждаше замислен. И двамата мълчаха. Какъв беше отговорът?
Наблюдавах ги толкова съсредоточено, че чак след известно време забелязах, че две ченгета ме гледат. Когато погледнах отново, Гулд направи обидена физиономия и вдигна ръце. Жестът му беше пределно ясен. Той отказваше. И почтеният живот ми се изплъзваше.
Какво имах да губя, по дяволите?
Сега три ченгета обсъждаха сериозно нещо и ме гледаха. Извадих мобилния си телефон и набрах номера на клуб „Метрополитън“. Миг по-късно телефонът на рецепцията започна да звъни. Казах им, че съм асистентът на шефа на Гулд и че обаждането е спешно. Разпоредителят тръгна по шахматно наредените плочки, за да прекъсне срещата на Дейвис и Гулд.
Гулд излезе от трапезарията, а аз влязох бързо, минавайки покрай ченгетата. Единият се отдели от малката група и застана между мен и изхода. Докато се приближавах към масата, Дейвис изглеждаше странно изненадан, че ме вижда.
Наведох се към него и прошепнах:
— Гулд взима подкупи. — Показах му снимката, която бях направил с мобилния си телефон — парите, натъпкани в брезентовия сак.
Той не попита нищо. Държането му не се промени.
— Изчезвай — промълви.
Полицаят се погрижи за това. Хвана ме за ръката и ме заведе обратно към библиотеката, където чакаха другите ченгета и разпоредителят.
— Беше ли вчера тук, синко? — попита ме цивилен детектив, който вероятно ръководеше шоуто.
— Да.
— Почакай тук с нас.
Ченгетата попитаха разпоредителя за номера на адмирал Касиди. Пред клуба спираха още патрулни коли с проблясващи светлини. От двете ми страни застанаха двама полицаи. Свършено беше с мен. Припомних си всяка стъпка — белезници, патрулна кола, предварителния арест с тоалетна чиния в средата и тълпата смрадливи отрепки, разпитите, скапаното кафе, безполезния служебен защитник, споразумението и съдията, който ме гледа както преди десет години. Този път обаче нямаше да имам втори шанс. Най-после щяха да разберат какво представлявам всъщност — мошеник в костюм, за който не бях платил. Не можех дори да надникна през стената от сини полицейски униформи да видя какво се е случило между Дейвис и Гулд.