Застанах до прозореца и се замислих, вглеждайки се в малкия дървен винт между натъртените ми пръсти.
— Ти беше хвърлен в дълбокото внезапно, Майк. Няма да го видиш във вестниците, но така се правят нещата. Мисля, че си роден за тази работа.
Нещо не беше наред. Може би беше странното нежелание, когато отдавна силно искаш нещо и щом стане твое, се страхуваш да го вземеш. Или може би исках нещата да бъдат само в бяло и черно. Желаех почтен живот без оттенък на сиво, а сега открих, че онова, към което се стремя, е преплетено с онова, от което бягах.
— Трябва да знаете нещо, сър. Пълно разкритие. За онази неприятност…
— Знам всичко, което ми е необходимо, за теб, Майк. Не те наех заради него, а заради доброто, което можеш да направиш с него. — Той протегна ръка. — Е, още ли си на борда?
Виждах очертанията на столицата през прозореца зад него. Царствата в света и цялата им слава.
— Да, сър — отвърнах и си стиснахме ръцете.
— Добре. Викай ми Хенри. Като ме наричаш сър, се чувствам като проклет инструктор по строева подготовка. И кажи на търговеца на недвижими имоти, че ще вземеш онази къща в Ингълуд Терас.
Къщата в Маунт Плезънт.
— Може да изчакам засега, да намеря нещо с по-евтин наем и да събера още пари.
— Наем? Не. Ако ти харесва, купи я. Разбери, Майк, никога повече няма да се тревожиш за пари.
— Имам някои дългове и заеми за следването. Може би моментът не е…
Дейвис плъзна папка по бюрото.
— Гражданско дело срещу „Събиране на задължение Креншоу“. Готово да бъде заведено. Криминалното оплакване ще бъде уредено до сряда. Ще ги изядем с парцалите. — Той ме поведе към френските прозорци преди още да проумея какво става. — Сега Маркъс ще ти бъде наставник, но реших да те представя на останалите от бандата. — Отвори вратите на зала за конференции, която засрамваше клуб „Метрополитън“. Шефовете — галерия от най-големите тежкари — ме чакаха. — Приятно ми е да ви представя Майкъл Форд, най-новият ни старши сътрудник.
Те започнаха да ръкопляскат, а после минаха покрай мен, като се ръкуваха и ме тупаха по раменете. Бях в „Дейвис“ от четири месеца — от май до август. Някой ми каза, че това е най-краткият период за бързо повишение в историята на „Групата Дейвис“.
Дейвис вдигна ръка и всички млъкнаха.
— А сега, да се махаме оттук — тихо каза. — Ще се видим в „Брасери Бек“ след половин час. Запазил съм задната стая.
Шефовете ме поздравиха за последен път и се изнизаха навън. Дейвис ме заведе на втория етаж в хубав кабинет, уютен като оксфордска библиотека.
— От понеделник те преместваме тук.
Той ме хвана, че наум измервам разстоянието до вратата на Ани Кларк, което беше не повече от петнайсет метра, но нищо не каза. Този човек наистина знаеше как да дърпа конците.
— Какво искаш, Майк? Кажи.
Онемях. Имах всичко, към което се бях стремил — добър живот, хубава работа, уважение. И още нещо, което мислех, че е невъзможно. Играта с Гулд ме беше изпълнила с трепетно вълнение, което ми липсваше от години, откакто се бях отказал от измамите. И Дейвис беше доволен от честната ми работа и не толкова честните навици, от които никога нямаше да се отърва. Можех да бъда такъв, какъвто исках, и да не се налага да крия произхода си.
— Щастлив съм. Всичко това е твърде много.
— Каквото и да е, кажи — подкани ме той.
Осъзнах, че това не е упражнение за вдъхновяване, а Дейвис говори сериозно. Замълчах, предизвиквайки го да удържи на думата си.
— Не знам дали това е правилният… — Гласът ми заглъхна.
Той вероятно си помисли, че пресмятам възможни неща — кола „Мерцедес Бенц SLK 230“ или лична баня, но единственото, за което се сетих, беше по-сложно, защото го криех отдавна и откровено казано, донякъде не го исках.
— Баща ми. Той…
— Знам за баща ти.
— Предстои му изслушване за условно освобождаване. От шестнайсет години е в затвора. Остават му осем. Можеш ли да му помогнеш да излезе?
— Ще направя всичко възможно, Майк. Всичко.
Трета глава