През седмиците след повишението ми възлагаха случаи, по които работеше и Ани Кларк. Започнах да се питам дали Хенри Дейвис не е в дъното на съвместната ни работа, макар че не беше точно седем минути в рая.
Сега и двамата бяхме старши сътрудници, но тя пределно ясно беше шефът на всеки проект. Ани беше във фирмата от четири години и се носеха слухове, че ще стане първият партньор жена. Тя прекарваше много време насаме с Хенри — най-висшият знак на влияние в офиса.
„Групата Дейвис“ имаше елемент на мъжкарска конкуренция, която ми напомняше за стаите за семинари в Харвард. Ани не отстъпваше на момчетата. Правеше го самоуверено и неумолимо, със сарказъм, който, идвайки от такава изискана жена, беше особено убийствен. Недостатъкът, който обаче отговаряше на целите ми, беше, че тя не е жена, с която можеш да флиртуваш. Ани плашеше до смърт повечето мъже.
Докато работехме дълги часове заедно, ние започнахме да се разбираме добре и станахме приятели. Много често, когато седях в ъгъла на някоя празна зала за конференции в единайсет през нощта и преработвах за последен път доклада за някой клиент, аз долавях споделени вибрации — излъчваща се от нея топлина, която правеше съвсем естествено да се преместя по-близо до нея, да докосна ръката или рамото й и да я погледна в очите. Изпитвах странното чувство, че Ани ме наблюдава и изпитва смелостта ми.
Лесно обаче можеше да се заблуждавам. Бях сериозно влюбен в нея. Бях се докопал със зъби и нокти до хубавия живот в „Дейвис“ и идеята да ухажвам жена, която макар да не ми беше шеф, беше определено по-високопоставена от мен и близка със самия Дейвис, изглеждаше уникално лоша. И аз нямах намерение да правя нещо в обстоятелствата, в които обикновено бяхме — потейки се над кратки срокове, заобиколени от колеги.
Мошеническият ми ум постоянно работеше на пълни обороти и измисляше начини да бъдем заедно, но Ани ме хвана първа. „Групата Дейвис“ имаше спортна зала в мазето. Отваряш една врата в задния ъгъл до гаража и се озоваваш във фитнес утопия на площ три хиляди и седемстотин квадратни метра — редици лъскави уреди, телевизори с плосък екран и спортни екипи с емблемата на „Групата Дейвис“, сгънати грижливо и очакващи теб.
Около или след полунощ, след като чистачките си бяха тръгнали и сградата беше безлюдна, когато все още работиш и започваш да полудяваш от дългото взиране в компютъра, спортната зала беше рай.
Една нощ бях там и исках да изгоря насъбралата се енергия в продължение на шестнайсет часа. Мисля, че малко се престаравах, тичах по пътечката, правех лицеви опори, коремни преси и вдигах щанги, потях се, задъхвах се и слушах айпода си. В усилията си да не повърна или да не изпусна тежестите върху главата си може би се забравих. През цялото време в „Дейвис“ бях видял само един човек там толкова късно. Кой маниак използва служебна фитнес зала в един през нощта?
Това бяха оправдания за непростимото. По айпода ми започна „Уважение“ на Арета Франклин и сигурно съм ревял с пълно гърло. А може и да съм танцувал между уредите. Ще обвиня ендорфините.
Както и да е. Тъкмо извисявах глас в кресчендо заедно с хора, когато се обърнах и видях Ани, която се правеше на невинна, на разстояние от два и половина метра от мен. Тя се промъкваше незабелязано зад гърба ми за втори път. Млъкнах по средата на „дай ми го“.
Ани учтиво изръкопляска.
— Боже! — измънках.
Тя се приближи до мен и погледна екранчето на айпода ми.
— Арета, а? Не мислех, че си падаш по това.
Повдигнах вежди.
— Кое?
— Соул музиката.
— Олеле.
— Исках да кажа, че не си представях, че слушаш такива парчета, когато те видях да правиш… онова нещо на земята. Какво беше?
Наричаше се пърдене, но нямаше да й кажа.
— Нищо. Случайно имам богата душевност.
— Да, видях. Елегантни движения.
— Благодаря. — Поех си дълбоко дъх. Нямаше по-подходящ момент от сегашния. — Хей, защо не се видим извън офиса? Какво ще правиш в събота и неделя?
Ани се намръщи.
— Заета съм.
Време беше за контрол върху пораженията.
— Добре, но трябва да излезем някой път.
— Много бих искала. — Тя уви хавлията около врата си. — Обичаш ли да скиташ по планините?
Дори да ме беше попитала дали обичам иманярството, пак щях да отговоря „да“.
— О, да.
— С едни мои приятели ще ходим сред природата в събота, ако си свободен.
И така се озовах да пълзя по гранитните скали в националния парк „Шенандоа“ с Ани, която се катереше пред мен в туристически обувки и три четвърти вълнени чорапи, които й придаваха характерен швейцарски вид. Когато си я представях извън офиса, аз я виждах като дама от висшето общество в историческа драма и да танцува валс. Затова си представете изненадата ми, когато Ани Кларк — със синята кръв във вените и завършила Йейл — ме заведе до един водопад в планината.