Бях между окопите, напълно непокрит, заклещен в ничия земя. Нямаше да целуна госпожица Ани Кларк, без да получа насърчителен знак, колкото и малък да е.
Затова спрях на два сантиметра от блаженството. Залогът беше голям — момичето на мечтите ми, виждах го на работа всеки ден и така нататък. Продължаваше да ме гледа втренчено, все още с безизразно лице.
— Трудно е да не те целуна на такова място.
— Ще трябва да отвърна на целувката ти — каза тя.
— Бях любопитна да видя колко далеч ще отидеш. Замислих се за секунда, а после прокарах пръсти през косата й над ухото, нежно обвих в шепа тила й и я дарих с размекваща целувка на истински мъж, от която се пресичат коленете и каквато вече никой не практикува.
Когато по-късно през нощта Ани ме закара до дома ми, аз попитах кога ще я видя пак.
— Ще видим — отговори и ми изпрати въздушна целувка.
Бях замаян, все още леко шокиран, че бях направил пробив с Ани толкова бързо, и се опитвах да съчетая лошото момиче от планината с изисканата вашингтонска дама, която познавах от работата. Всичко се беше случило съвсем естествено.
В началото имаше няколко официални срещи, на които се опитвах да я смая с интелектуални наслади — различни менюта, винарни, питиета след работно време във „Филипс Колекшън“, но се изненадах колко бързо възприехме навиците на доволна двойка. Щом нямахме работа, прекарвахме съботата и неделята някъде — разхождахме се из квартала, седяхме пред някое кафене или четяхме на верандата. Не искахме да се разделяме. Щастливо наблюдавах как Ани лека-полека превзема банята ми и всеки път оставя по нещо — първо четка за зъби, после шампоан. Жилището ми беше по-голямо от нейното и по-близо до офиса. Нямаше смисъл тя да се връща в едностайния си апартамент в Глоувър Парк, оскъдно обзаведен като домовете на повечето работохолици, с неразопаковани кашони в килерите.
Една вечер, три месеца след първата ни целувка, Ани дойде направо след работа. Носеше дрехи, които беше взела от химическото чистене. Вечеряхме и после седнахме да четем. Тя лежеше на дивана, сложила глава на крака ми, а аз галех косите й. Ани остави книгата и огледа дрехите си, които бяха окачени в найлонов плик в коридора.
— Имаш ли нещо против, ако ги оставя? Вероятно ще бъде по-лесно, отколкото непрекъснато да тичам до дома посред нощ.
Погледнах ги замислено. Стратегията ми в първите дни на връзката ни беше да не я уплаша и да я прогоня, като изтърся „омъжи се за мен“, винаги когато тя ме погледнеше в очите. Надявах се, че ще се сближаваме все повече и ще се чувстваме все по-удобно заедно, докато я направя моя, без да се въвличам в сложната и трудна работа да разговаряме за връзката си. И засега това имаше резултат. Сега беше един от онези моменти, когато съзнателно трябваше да си държа езика зад зъбите. Истината обаче беше, че вече я обичах достатъчно, за да й предложа да се премести при мен.
— Не искам да ти се натрапвам или нещо такова — добави тя.
— Моля те, направи го. Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало. — Наведох се и я целунах. Тя прокара пръсти през косата ми и ми отправи дълъг, размекващ поглед, който показа, че купонът ще се премести в спалнята.
В същия миг телефонът иззвъня. Беше на масата до мен.
— Изключи го — каза Ани.
Погледнах екранчето.
— Хари Дейвис е.
Тя се надигна.
— Може ли? — попита и после се опита да го изиграе по-небрежно. — Само в случай, че е важно. Утре ще отправя питане към шефа на Комисията по ценните книжа и борсите.
— Давай — рекох и проклех телефона.
Ани отговори на обаждането и излезе на верандата. Стоя на студа около пет минути.
— Извинявай — каза, когато се върна. Застана зад дивана, наведе се, допря лице до моето и ме целуна по шията.
— За какво толкова си говорихте с Хенри? — Да, влюбвахме се, но и двамата все още работехме в „Групата Дейвис“ и това означаваше известна надпревара за позиция и търсене на предимства. Не можехме да го превъзмогнем.
— За заплатата ти — дяволито се усмихна Ани. — А сега — прокара ръка по гърдите ми — може ли?
Не настоях и оставих въпроса, а Ани ме поведе към горния етаж.
Работата. Ани. Имах всичко, което бях искал. Нещата изглеждаха прекалено лесни. Защото, разбира се, бяха такива.
Четвърта глава
Добре дошли във Вашингтон, където забавленията никога не започват. Не мога да преброя колко пъти през първата ми година в този град някой баровец на някой шибан купон ми казваше: „Ако искаш приятел във Вашингтон, вземи си куче.“ Предполагаше се, че цитатът е на Труман. Щом го чуех, осъзнавах две неща — първо, във Вашингтон светският финес липсва до такава степен, че това извратено се е превърнало в основание за гордост. Второ, човекът, с когото разговарях, намираше за смешно да обяви, че винаги ще ме прецака, ако му дам възможност.