Е, поне тези хора бяха откровени. Лесно е да си намериш приятели в столицата, но е трудно да откриеш истински, защото градът е пълен с невзрачни, преходни двайсет и няколко годишни хора, които работят в една и съща индустрия или политика, където основните умения са сърдечно ръкуване и фалшив чар. Тък, стипендиантът на „Роудс“, който работеше с мен в „Дейвис“, се отличаваше от шествието от познанствата ми във Вашингтон.
Той беше от историческия квартал Джорджтаун, потомък на династия, служила в публичната администрация. Дядо му беше бивш директор на ЦРУ, а баща му заемаше висок държавен пост. Тък също беше приет бързо в „Групата Дейвис“, но може би защото беше роден в тези среди, изглеждаше по-малко обсебен от политиката и властта от останалите. Работихме заедно по няколко проекта и късно през нощта изпускахме парата, като си почивахме малко и си подавахме топка на моравата на „Групата Дейвис“. Веднъж около полунощ той ритна топката в двора на сирийското посолство. Аз имах опит в прескачането на огради и затова не беше голям проблем. Двамата се прехвърлихме. Само в Калорама можеш да влезеш на територията на вражеска страна, за да си вземеш топката. Тъкмо я грабнахме, когато иззад гаража блесна фенерче. Повдигнах очи и после точно навреме прескочихме оградата.
След този случай започнахме да се виждаме по-често извън работа. Той познаваше всичко — говореше се, че спи с дъщерята на вицепрезидента — и ме представяше на разни хора.
Когато отидох във Вашингтон, купоните бяха като навсякъде другаде. Ако се събереш с подходящи хора и си паснете, ставаха вълшебни неща — хората започваха да танцуват, да се целуват на аварийните стълби и всички разговаряха край камината, докато изгрееше слънцето. С една дума, забавлявахме се. Купоните на двайсет и няколко годишните във Вашингтон се посещаваха дори от петдесетгодишни. Една събота и неделя Тък се грижеше за къщата на родителите си и ме покани на барбекю. Дворът беше огромен и зад голямата къща в Джорджтаун имаше басейн. Беше късно вечерта и пиехме от ранния следобед. Не си спомням кой от двамата предложи да се изкъпем, но се съблякох по гащета и се гмурнах. Спомням си, че идеята беше чудесна, докато летях във въздуха, и освежаваща половин секунда по-късно. Когато обаче се показах на повърхността да си поема дъх, мокър и сам в дълбокия край, не видях други плувци, а скандализирана група, която включваше половината персонал на Съвета за национална сигурност за Европа. Така разбрах посланието — никога не се забавлявай на купон.
Имах предвид това прозрение, докато отивах на коктейла тази вечер. Домакинът беше издател, човек с връзки на име Чип. Той беше водещ в ожесточената надпревара за най-снобско име на бял протестант от англосаксонски произход, което бях чувал в Харвард или Вашингтон. (Тък всъщност се казваше Евърет Тъкър Строс IV. Общоприетото при модерните млади богаташи от номенклатурата е да започнеш с нещо непоносимо старомодно като Уинтръп и после да го съкратиш на нещо смешно като „Уини“.)
Когато пристигнах пред вратата на дома на Чип — близо до Военноморската обсерватория и британското посолство, друго огромно имение в Джорджтаун, изпитах познатото чувство, че съм натрапник. Натиснах звънеца и сякаш отново бях тийнейджър с качулка, който проверява дали има някого вкъщи, ослушва се за кучета и стиска шепа строшена керамична автомобилна свещ в ръката си. (Наричат се „нинджа камъчета“ в занаята. Въпреки че са леки като фъстъци, ако ги хвърлиш по прозорец, твърдата керамика разбива стъклото като сгурия, но тихо като ръмящ дъжд. Магия.)
Разбира се, онези дни бяха отминали отдавна. Детегледачката от Филипините, която отвори вратата и ме огледа, не видя старите ми дрехи на крадец — брезентови панталони и качулка, а безупречно ушития ми сив костюм „Канали“ на тънко райе.
Може да си помислите, че като се има предвид заетостта ми да присъствам на събирания на богати сноби, да си броя питиетата и да внимавам какво говоря, ще съм отегчен до смърт. И отначало наистина беше така, но постепенно се научих, че в тези тихи салони има съвсем различен вид забавления. Зад поднасяните ордьоври и учтивия смях истинската игра е определяне на слабости, изтръгване на обещания, събиране на информация, избягване на обвързване, внушаване на съмнения и подбуждане към съперничества. Добрите обноски и любезното бъбрене са светски спорт. Играта се свежда до определяне кой е матадорът и кой е бикът и аз я усъвършенствах с всеки изминал ден. Не беше забавно като къпането на лунна светлина, но очарованията й започваха да ми харесват.