Сбирката на вашингтонски донове и знаменитости отначало може да е малко плашеща, но докато се разхождах сред гостите, видях няколко познати лица и скоро бъбрех и се шегувах, слял се напълно с тълпата. Вече беше април, бях във Вашингтон от десет месеца и в това време „Групата Дейвис“ беше отворила много врати. Този разнообразен свят сега беше моята сцена.
Всъщност настоящата компания предлагаше не лошо обобщение на краткото ми и предимно щастливо издигане в „Групата Дейвис“. Така например между група млади дами стоеше сенаторът Майкъл Рьоблинг и съобщаваше с почти убедителна скромност, че когато видиш израза в детските очи, това е достатъчна благодарност.
Сигурно говореше за фондацията „Децата на Хартланд“, която му бяхме помогнали да основе. Има хиляди начини да купиш законно политици — да дариш пари за кампанията им, да им пробуташ тайно пари… Мога да изброявам с часове. Те обаче не бяха достатъчни за Рьоблинг. Повечето пари трябваше да отидат за разходи по кампанията му, което можеше да се тълкува свободно, но не достатъчно свободно за апетита на добрия сенатор.
Когато той остана неудовлетворен от законния подкуп, ние му предложихме съвет и насоки за създаване на организация с идеална цел, която да прави различни малки добрини — летни лагери за непълнолетни престъпници, пътувания до „Дисниленд“ за болни деца, зоопаркове, където хлапета с умствени увреждания могат да галят животните и така нататък. Даренията за фондациите с идеална цел са неограничени и освободени от данъци, които са направили събирането на средства такова бреме през последното десетилетие. И тъй като управителният съвет и персоналът на „Децата на Хартланд“ се състояха от приятели на Рьоблинг, сенаторът беше свободен да харчи за децата колкото пари изисква съвестта му и да оставя останалото за добре платени работни места за роднини, почивни центрове близо до любимите му места за риболов, пътувания с всички платени разноски и други. Оказа се, че съвестта му не изисква много.
Това вероятно не е гордостта на живота ми, но поне децата (и „Групата Дейвис“, и аз) получиха дела си от печалбата, която сенаторът без това се готвеше да присвои. В това време „Групата Дейвис“ го накара да прави добра политика. Бях се научил, че така се действа във Вашингтон. Не можеш да направиш нищо, ако си само хорист.
Рьоблинг извади снимка на малко хлапе в инвалидна количка. Сенаторът, истински хуманист, се задави от сълзи. Млада жена го утеши и той я прегърна. Трябваше да се извиня, преди да повърна.
И така продължи коктейлът — един искаше да измъкне сина си от незаконно притежание на марихуана (Уини Младши се мъкнеше подир рокбандата „Фиш“), друг се стремеше към членство в „Пойнт Вали“, жена трябваше да запише тъпото си дете в „Сейнт Олбънс“, а нещастно прегърбено копеле имаше съпруга, непосилна за него, и продаваше принципите си за емиграционен проектозакон, за да докара Селин Дион да пее на петдесетгодишнината й.
Това са забавните, безобидните, така да се каже, анекдоти. По-често е тежка, отегчителна работа да разбереш кой — законодатели, регулатори, изпълнителни директори на големи фирми, групи по специални интереси, чужди правителства — от каква услуга се нуждае и кой на каква цена може да му я предостави. През половината време дори не се налагаше да търсим влиятелни личности. Те идваха при Дейвис, защото знаеха, че ние можем дискретно да изработим сделки между групи, които никога не биха признали, че са били свързани. „Групата Дейвис“ беше като огромен търговски подиум, свързваше желанията и потребностите във Вашингтон и взимаше малък процент за услугите си.
След известно време всички тези машинации, безскрупулни действия и разголени себелюбиви интереси може да те направят малко циничен към този град и да почувстваш, че се нуждаеш от дълга, гореща баня. Ето защо се зарадвах, когато огледах залата и видях хубав мъж на петдесет и пет години с палто и шапка в ръка, който съвсем не се чувстваше удобно сред бъбрещите класи.
Човекът беше Малкълм Хаскинс, асоцииран съдия във Върховния съд, който имаше определящ глас в критични решения. Той много рядко можеше да бъде забелязан на светските събирания във Вашингтон. Изглеждаше непретенциозен като гимназиален учител по химия. Отбягваше коктейлите в Джорджтаун и беше толкова съвестен за безпристрастността си, че не хапваше нито залък на спонсорирани приеми.