Гледах как другите се въртят неспокойно на местата си. Дейвис определено можеше да се окачестви като тежка категория. Останалите студенти в групата бяха проучили кариерата му със завидна обсебеност. Аз знаех по-малко, но достатъчно. Той беше стара вашингтонска кримка. От четирийсет години познаваше всеки влиятелен човек, двете прослойки под влиятелните хора и най-важното, къде са скрити кирливите им ризи. Беше работил за Линдън Джонсън, след това за Никсън и после беше минал на свободна практика. Сега ръководеше баровската „консултантска“ фирма за стратегии „Групата Дейвис“, която винаги ме караше да се замисля за групата „Кинкс“ (това би трябвало да ви подскаже колко съм годен за безмилостен кариеризъм във Вашингтон). Дейвис имаше влияние и можеше да го изтъргува за всичко, което поискаше, включително, както подчерта един участник в семинара, за имение в Чеви Чейз, място в Тоскана и ранчо с десет хиляди акра на централното калифорнийско крайбрежие. Той преподаваше като гост на семинара вече от няколко седмици. Състудентите ми буквално вибрираха от вълнение. Не ги бях виждал толкова нетърпеливи да смаят някой лектор. Това ме накара да стигна до извода, че Дейвис има притегателната сила на слънцето в различните орбити на официален Вашингтон.
Обичайните му методи на преподаване бяха да седи спокойно и умело да прикрива отегчението си, сякаш слуша как група второкурсници бълват до болка познати баналности за динозаврите. Не беше много висок, вероятно метър седемдесет и пет, но някак се извисяваше застрашително над останалите. Обаянието му беше осезаемо. Хората спираха да говорят, приковаваха очи в лицето му и скоро се подреждаха около него като метални стружки около магнит.
Странното у него беше гласът му. Човек очакваше; че ще гърми, но Дейвис винаги говореше тихо. Той имаше белег точно където челюстта се срещаше с ухото. Колегите размишляваха дали някоя стара рана няма нещо общо с тихия му тон, но никой не знаеше какво се е случило. Това обаче нямаше голямо значение, защото повечето класни стаи утихваха, когато той отвореше уста.
Студентите му отчаяно искаха да бъдат чути и забелязани от преподавателя. Всеки беше подготвил отговора си на въпроса на Дейвис. В семинарите има изкуство — кога да оставиш другите да дърдорят и кога да се намесиш. Малко прилича на бокс или… предполагам, на фехтовка или скуош, или някое друго занимание през свободното време на студентите от „Бръшляновата лига“. Младежът, който винаги се изказваше пръв и никога нямаше теза, започна да говори нещо за движението „Млада Босна“, но втренченият поглед на Дейвис го уплаши и взе да мънка. Щом другите надушиха слабост, и започнаха да викат, сипейки остроумия за Велика Сърбия срещу южните славяни, босненци срещу бошняци. Тройното съглашение и двойния стандарт.
Онемях от страхопочитание. Не беше само заради фактите, които бяха събрали (някои момчета сякаш знаеха всичко), но и заради поведението им. Във всяко тяхно движение се виждаше самочувствие на избраници, сякаш порастваха, тичайки из кабинета, докато бащите им се наливаха с малцово уиски и обсъждаха съдбата на нациите, или от двайсет и пет години зубреха история на дипломацията само за да минава времето, докато на бащите им омръзнеше да управляват света и им позволяха да поемат кормилото. Бяха толкова… почтени, по дяволите. Обикновено обичах да ги наблюдавам, харесвах местенцето, което бях успял да си извоювам в този свят, и ми беше приятно да мисля, че най-после мога да мина за един от тях.
Но не и днес. Беше ми трудно. Не можех да достигна нивото на размяната на реплики, доводите и оборването им, още по-малко да ги надмина. В добрите си дни бих имал шанс, но всеки път, когато се замислях за микрополитиката на Балканите преди едно столетие, виждах една цифра — голяма, червена и проблясваща. Само това бях записал в тетрадката си — 83 359 долара, оградена и подчертана, и последвана от няколко други — 43 2365.
Не бях спал през нощта. След работа — често посещавам бар на юпитата „Барли“ — отидох при Кендра. Реших да се възползвам от погледа й, който сякаш казваше: „Ела ме изчукай“. Това щеше да ми се отрази по-добре, отколкото деветдесетте минути сън, които евентуално можех да си позволя, преди да се събудя и да прочета хиляда и двеста страници ситно изписана „Теория за международните отношения“. Кендра имаше черна коса, в която може да се удавиш, и тяло, което пораждаше похотливи мисли. Главното обаче беше, че момичетата на име Кендра, които работят за бакшиши и не те поглеждат в очите в леглото, са пълна противоположност на всичко, което си казвах, че искам.