Излязох от дома й и се върнах вкъщи в седем сутринта. Разбрах, че има нещо, когато видях едната от малкото ми на брой тениски на стъпалата и старото кресло на баща ми, преобърнато на тротоара. Входната врата на апартамента ми беше разбита, при това несръчно. Изглеждаше така, сякаш го беше направил злобен черен мечок. Бяха изчезнали леглото ми, повечето мебели, лампите и малки кухненски уреди. Нещата ми бяха разхвърлени навсякъде.
Хора ровеха в боклука ми на тротоара, сякаш беше раздаване на вещи без пари в края на дворна разпродажба. Изгоних ги и прибрах каквото беше останало. Креслото беше непокътнато. Тежеше колкото гардероб и двама души трудно биха го отнесли.
Докато оглеждах апартамента си, забелязах, че службата „Събиране на задължения „Креншоу“ не бяха съзрели стойността на „История на Пелопонеската война“ на Тукидид, нито дебелата тринайсет сантиметра купчина листове, която трябваше да прочета за семинара след два часа. Бяха ми оставили кратко любовно писмо на масата в кухнята: „Взехме мебелите като частична вноска. Неизплатен баланс: 83 359 долара“. Вече познавах законите и от пръв поглед видях около седемнайсет фатални грешки на „Креншоу“ в подхода към събирането на дългове, но те бяха безмилостни като дървеници и аз едва смогвах да платя образованието си, за да събера пари да ги съдя до дупка. Но и този ден щеше да дойде.
Предполага се, че дълговете на родителите умират заедно с тях, уредени от законите за наследството, но не и моите. Осемдесетте и трите хиляди долара са равносметката, дължима за лечението на рака на стомаха на майка ми. Тя почина. И ако позволите един съвет, ако майка ви умира, не плащайте сметките й с вашата чекова книжка.
Защото някои гадни кредитори като „Креншоу“ ще приемат това като претекст да ви погнат, след като тя умре. Ще кажат, че негласно сте поели дълговете. Това не е съвсем законно, но не е и нещо, от което знаеш как да се пазиш, когато си на шестнайсет години и започнат да пристигат сметките от радиологията, и се опитваш да спасиш живота на майка си, като работиш извънредно в „Замразена горчица Милуоки“, а баща ти излежава двайсет и четири годишна присъда във федералния затвор „Алънуд“.
Бях се озовавал в подобни препирни твърде често, за да губя време да се ядосвам. Щях да постъпя като всеки друг път. Колкото повече се мъчеха да ме теглят надолу нещата от миналото, толкова по-усилено се стараех да се издигна над тях. И това означаваше да издигна стена около това малко бедствие и да свърша колкото е възможно повече работа, за да не говоря като малоумник на семинара на Дейвис. Изнесох четивото си на тротоара и изправих старото кресло. Седнах и се вглъбих в есетата на Чърчил, докато покрай мен преминаваха коли.
След малко изпитах ужасна умора. Отприщилата се по време на секса енергия се изпари, премина и тръпката на въодушевление да се разправям с „Креншоу“, като не отида на лекцията. За да вляза на семинара, трябваше да прокарам личната си карта през четящото устройство на входа на Лангдъл Хол. Наредих се на дългата опашка от студенти, които пъхаха картите си в четеца, минаваха през въртящите се метални прегради и бързаха да си намерят място. Моята карта обаче накара екранчето да светне в червено, а не в зелено. Металната бариера се заключи и блъсна коленете ми назад. Горната половина на тялото ми продължи напред в едно от онези мъчително бавни падания, когато осъзнаваш какво става, но не можеш да направиш нищо през десетте секунди, през които сякаш продължава строполяването ти върху тънък мокет, постлан върху бетон.
Симпатичната студентка зад бюрото мило ми обясни, че вероятно трябва да проверя в отдел „Дължими суми“ за неплатени учебни такси, а после небрежно избърса ръцете си с влажна кърпичка. „Креншоу“ сигурно бяха запорирали банковите ми сметки и плащанията ми за образование бяха прецакани, а Харвард се грижи да им плащат така ревностно както на тях. Наложи се да заобиколя Лангдъл и да се вмъкна вътре зад младеж, който беше излязъл да пуши до страничната врата.
Предполагам, че разсеяността ми беше очевидна на лекцията. Имах чувството, че Дейвис гледа право в мен. И после усетих, че идва. Борих се с всички сили със себе си, но понякога не можеш да направиш нито. Трябваше да се прозея — широко, като лъв. Не можеше да се скрие зад ръката ми.
Дейвис ме прониза с поглед, остър като кама, с който се втренчваше в профсъюзни лидери и агенти на КГБ.
— Отегчаваме ли ви, господин Форд? — попита той.
— Не, сър. — В стомаха ми се надигна неприятно усещане за безтегловност. — Извинявам се.
— Тогава защо не споделите мислите си за политическото убийство?