Другите се помъчиха да прикрият задоволството си — един амбициозен кариерист по-малко, когото да стъпчат. Мислите, които ме обсебваха, бяха, че не мога да се отърва от „Креншоу“, докато не завърша университета и не си намеря свястна работа, и че не мога да направя нито едното, нито другото, докато не се отърва от „Креншоу“, и пак оставам с дълг от осемдесет и три хиляди долара и десет хиляди и шейсет към Харвард, и няма как да спечеля тези пари. Всичко, което бях изкарал с много труд за десет години, и уважението, което си бях извоювал, бяха на път завинаги да се изплъзнат от ръцете ми. И в дъното на всичко беше баща ми, затворникът. Той пръв се забърка с „Креншоу“ и дванайсетгодишен ме остави мъжа вкъщи. Той трябваше да направи на света услуга, като пукне вместо майка ми. Представих си го как се хили самодоволно и колкото и да не исках, мислех само за…
— Отмъщение — отговорих.
Дейвис допря рамките на очилата си до устните си в очакване да продължа.
— Гаврило Принцип е много беден, нали? Шестте му братя и сестри умират и родителите му го зарязват, защото не могат да го изхранват. И той си мисли, че причината да не му върви в живота, е, че австрийците са стъпили на врата на семейството му, откакто е роден. Мършав е и бунтовниците се изсмиват и го изгонват, когато се опитва да се присъедини към тях. Той е бил нищожество и се е помъчил да вдигне шум около себе си. Другите убийци са се уплашили, но Принцип… Ами, било му е писнало повече, отколкото на всеки друг. Искал е да докаже нещо. Двайсет и три години насъбирана омраза. Затова е извършил злодеянието — да стане известен, дори ако това е означавало да убие човек. Особено ако е означавало да убие човек. И колкото по-опасна е била мишената, толкова по-добре.
Колегите ми възмутено отместиха погледи от мен. Не говорех много на семинара и когато го правех, се опитвах да използвам изтънчен, високопарен харвардски английски като всички останали, а не обикновения разговорен език, с какъвто току-що бях изтърсил обяснението си. Зачаках Дейвис да ме изгони. Бях говорил като улично хлапе, а не като млад, перспективен кандидат за правителствена служба.
— Не е зле — отбеляза той, замисли се за миг и после огледа другите. — В Първата световна война има велика стратегия. Вие се увличате по абстракции. Не забравяйте, че в края на краищата става дума за хора. Някой трябва да натисне спусъка. Ако искаш да водиш нации, трябва да започнеш, като разбереш обикновения човек, желанията и страховете му и тайните, които няма да признае и дори вероятно не съзнава, че пази. И щом узнаеш това, ти го притежаваш, и тялото, и душата му.
След лекцията аз бързах да се измия и да оправя бедствието в апартамента си, но една ръка ме спря. Очаквах, че е Креншоу, готов да ме унижи пред добрите хора от Харвард.
И това може би беше за предпочитане, защото беше Дейвис с неговия пронизващ като кама поглед и шептящ глас.
— Искам да говоря с вас — каза. — В единайсет без петнайсет в кабинета ми?
— Страхотно — отвърнах и опитах да се успокоя. Може би Дейвис беше запазил конското за среща на четири очи. Класика.
Нуждаех се от храна и сън и кафето щеше да замени и двете за известно време. Нямах време да се върна в апартамента си и без много да мисля, отидох в „Барли“ — бара, където работех. Единственото, което се въртеше в главата ми, беше цифрата 83 359 долара и безкрайните жалки пресмятания как никога няма да мога да ги изплатя.
Барът беше претенциозна кубична сграда с твърде много прозорци. Вътре беше само Оз, управителят, който работеше и като барман няколко смени седмично. Осъзнах го едва когато изпих първата глътка горчиво кафе. Не бях дошъл заради кофеина. Изредих наум цифрите — 46 79 35, 43 23 65 и така нататък. Това бяха комбинации за сейфа „Сентри“.
Оз, зетят на собственика, го крадеше. И не само от време на време, обичайното обявяване на по-малко приходи. Той гепеше от напитките. От известно време наблюдавах играта му — продаваше питиета и прибираше парите в джоба си, пишеше сметки за половината консумация на редовните клиенти и не ги маркираше на касата. Укриването на откраднатите пари всяка нощ сигурно беше започнало да става трудничко, тъй като Оз го правеше, докато ние чакахме да бъдем изгонени. Ето защо бях абсолютно сигурен, че негодникът ги държи в сейфа. Чувствах го, вероятно защото действията му не бяха умели. На негово място щях да действам по-хитро. Научният термин е „буден опортюнизъм“ и означава, че ако имаш очите на престъпник, виждаш света различно — нищо повече от куп ненаблюдавани буркани с бонбони. Започвах да се тревожа за себе си, защото сега, след като отчаяно се нуждаех от пари, отново всичко изскачаше пред мен — незаключени коли, отворени врати, изпуснати портмонета, евтини ключалки, тъмни входове.